Уилям Уортън: Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш

Уилям Уортън: Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш

Като го анализираш,
всяко важно нещо
става незначително.
Уилям Уортън

Характерно за бедните е, че обикновено си раздават наляво и надясно много символични удари и още повече заплахи по адрес на босовете – обаче само в уютната сигурност на семейната среда; когато стане въпрос за фактическо противопоставяне на някой „бос“, беднякът увяхва като напикано мушкато. Животът така ги е оскотил, така ги е натиснал и травматизирал, че те изпадат в луда паника при първия сигнал за битка. Страхът да не би да загубят и минимална сигурност, която са постигнали с адски мъки и за която се държат със зъби и нокти, ги вцепеняват напълно – лишава ги от каквато и да било инициативност и способност за действие …

Никой не може да освободи другия от клетката му, дори когато този друг е лъв. Важното за нас е да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш до никъде няма да стигнеш и на живота никога няма да се порадваш, никога!

Ако мога да се доближа до птиците и да изпитам тяхната радост, това ще бъде почти достатъчно. Ако мога да гледам птиците така, както гледам един филм, и да вникна в тяхната същност, тогава ще съм постигнал нещо. Ако мога да се сближа с птицата като приятел, да я следя как лети и да долавям какво мисли, тогава в известен смисъл и аз ще Летя.

Без да разсъждава, птицата мигновено отхвърля всичко само с един безусилен мах на крилата. Заслужава си да пожертвуваш всичко, за да постигнеш това.

Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух; около теб само въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.

Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне.

Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила.

Не бива да слушаш.

За да чуеш нещо, не бива да слушаш.

За да видиш нещо, не бива да гледаш.

За да схванеш нещо, не бива да мислиш.

За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето.

Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

източник: Уилям Уортън: "Пилето", "Гордост"

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*