Иван Тургенев: Когато съм сам…

Иван Тургенев: Когато съм сам…

(ДВОЙНИК)

Когато съм съвсем сам за по-дълго време, в мен се надига странното усещане, че някой друг се намира в същата тази моя стая, седи редом с мен или стои зад гърба ми. Когато се обърна или внезапно стрелна с очи в посоката, където ми се струва че се намира нечие присъствие, разбира се никого не виждам. Самото усещане за неговата близост изчезва, но след няколко мига то се завръща отново. Понякога обхващам главата си с двете си ръцете и започвам да мисля за невидимия ми спътник.

Кой е той? Или по-точно какво е той? За мен той не е чужд… той ме познава, а и аз него. Усещам го близък, сроден и в същото време между нас зее бездна. Не чакам от него ни дума, ни звук, дори не очаквам нищо от него. Той е колкото ням, толкова и неподвижен… И в същото време той разговаря с мен, нашепва ми нещо неясно, непонятно, но и някак познато. Убеден съм, че той знае всички мои тайни.

Аз от него не се страхувам… но ми е неловко с него и ако можех да избирам, бих желал да нямам прилепен към себе си такъв свидетел на моя вътрешен живот. И при всичко това, чуждо, отделено присъствие в негово лице не усещам.

Нима това не си ти мой Двойник? Не си ли моето минало Аз? Да, точно така, нима между този човек, какъвто някога се помня, и сегашния ми Аз не стои цяла бездна?

Но той никога не ме посещава по мое веление, буквално в него се крие отделна, различна от моята воля. Невесело ни е брате, нито на теб, нито на мен – вплетени в омразната тишина на единочеството. Само почакай още малко… Когато умра, ние ще се слеем с теб – моето минало, с моето настояще Аз – и ще избродим областите на невъзвратимите сенки.

Fritz Schwimbeck

Из „Стихотворения в проза“

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*