Тед Чан: Думата вдъхновение означава както надежда, така и акт на дишане

Тед Чан: Думата вдъхновение означава както надежда, така и акт на дишане

ВЕЛИКОТО МЪЛЧАНИЕ

Хората използват Аресибо за търсене на извънземен разум. Толкова силно е това тяхно желание, че те създадоха ухо, способно да чува през Вселената.

Но нали аз, както и моите сродници-папагалите, сме тук. Защо те не ни чуват?

Ние сме нечовешки вид, способен да общува с тях. Нима не това търсят хората?

Вселената е толкова голяма, че разумният живот навярно е възниквал многократно. И е толкова стара, че даже един от технологично развитите видове е достатъчен да засели цялата Галактика. Но никакви признаци за такива същества не се намират никъде, освен на Земята. Хората наричат това парадокса на Ферми.

Едно от предложените решения на парадокса на Ферми се свежда до това, че разумните видове съзнателно ограничават достъпността до информация за своето присъствие, за да не ги атакуват враждебните завоеватели.

Аз, като представител на разумния вид, практически напълно унищожен от хората, свидетелствам, че това е мъдра стратегия.

Много разумно е да си седиш тихо и да не привличаш чуждото внимание към себе си.

Парадоксът на Ферми понякога се нарича още Великото Мълчание. Във Вселената се случва да звучи какафония от гласове, но вместо това тя се пълни с обезкуражаващо безмълвие.

Преди стотици години моите сродници бяха толкова многобройни, че гората Рио-Абахо звънеше от нашите гласове. Днес ние почти сме измрели. Скоро в тази дъждовна гора ще стане така тихо, както в останалата Вселена.

Живял някога африканският сив папагал на име Алекс. Той бил известен със своя интелект. Не между нас. Между хората.

Човешката изследователка, Ирен Пеперберг изучавала Алекс тридесет години. Тя открила, че Алекс не просто е изучил думи за форми и оттенъци: той действително е разбирал какво означава форма и цвят, като концепция.

Учените се отнесли скептично към заявлението, че птицата е способна да възприеме подобни абстрактни идеи. На хората им харесва да се мислят за уникални. В края на краищата обаче, Пеперберг ги убедила, че Алекс не просто повтаря думите, а разбира какво говори.

От всички мои съплеменници Алекс е удостоен с най-сериозно отношение от страна на хората, почти като техен събеседник.

Алекс умря внезапно, беше сравнително млад папагал. Вечерта преди кончината си

Алекс казал на Пеперберг:

– Дръж се. Обичам те.

Ако хората толкова много искат да установят контакт с нечовешки интелект, нима биха мечтали за нещо повече?

Всеки папагал има уникален начин за призоваване, с него той се идентифицира, биолозите наричат тази дума „призив за контакт”.

През 1974 г. астрономите предадоха чрез Аресибо послание в космоса, като разчитаха да демонстрират човешката разумност. То беше призив за контакт от страна на хората.

В джунглите папагалите се извикват един друг по име. Едната птица имитира зова на другата, за да привлече вниманието й.

Ако на хората някога им се случи да получат по Аресибо ответно послание, идентично с отправеното от Земята, те ще се уверят, че някой се опитва да привлече вниманието им.

Папагалите се обучават на езика: ние сме способни да възпроизвеждаме звуци, които сме чули само веднъж. Малко животни имат такава дарба. Кучето приема десетки команди, но умее само да джавка.

Хората също умеят това. И така, ние имаме обща черта. Папагалите и хората са установили помежду си особени отношения чрез звука. Ние не просто издаваме викове. Ние произнасяме звуци. Ние говорим отчетливо.

Възможно е затова хората да са създали Аресибо в този вид. Предавателят не е задължително да изпълнява и функцията на приемник, но Аресибо ги съчетава и двете. Това е като ухо за слуха и уста за речта.

Хората и папагалите са живели заедно хилядолетия, но едва наскоро им дошло на ум, че ние можем да бъдем разумни.

Навярно не си струва да ги виним за това. Ние, папагалите, имаме не твърде високо мнение за хората. Трудно е да се разбере от какви мотиви се ръководят съществата, толкова различни от нас.

Папагалите, обаче, къде-къде повече приличат на хора, отколкото извънземните форми на живот. Хората могат да ни наблюдават отблизо, да надничат в очите ни. Но как те въобще се надяват да разпознаят във Вселената чужд интелект, ако само това и правят – да надничат зад стотиците светлинни години?

Думата вдъхновение означава както надежда, така и акт на дишане. Това не е случайно. Когато говорим, въздухът в нашите дробове дарява на мислите физическа форма.

Звуците, които издаваме, едновременно изразяват съждение за нашите намерения и се проявяват като двигател на жизнената ни сила.

Аз говоря, следователно, аз съществувам. Съществата-говорители – например, папагали или хора – са единствените, за които вероятно е разбираема дълбоката истина на тези думи.

Има някакво наслаждение в това да обличаш произносимите звуци във форма. Толкова първобитно и вътрешно, че по времето на цялата си история хората са виждали в подобни действия пътя за контакт с божеството.

Така питагорейските мистици вярвали, че в звуците е въплътена музика на сферите, и чрез химни се надявали да почерпят сила от там.

Християните-петдесетници вярват, че дарбата да се говорят различни езици им дарява способността да общуват на езика на небесните ангели.

Брахманите при индусите смятат, че повтарянето на мантрите заздравява строителните блокчета на реалността.

Всъщност само видовете-говорители натоварват звуците с такава значимост в митовете си. Ние, папагалите, разбираме това много добре.

Индуистката митология твърди, че Вселената е била сътворена от звука: ОМ. Тази сричка съдържа всичко, което е съществувало и което ще бъде.

Когато телескопът Аресибо обръща ухото си към междузвездното пространство, то чува слаб шум.

Астрономите го наричат фоново микровълново излъчване. Това е остатъчното излъчване на Големия Взрив, който е създал Вселената преди четиринадесет милиарда години.

Обаче в него също така може да се улови едва различимо ехо на първичната сричка: ОМ. Тази сричка е била произнесена така силно, че в нощното небе и досега звъни неговото ехо и то ще звъни, докато съществува Вселената.

Когато Аресибо не се вслушва в нищо друго, тогава чува гласът на творението.

Ние, пуерториканските папагали си имаме свои митове. Те са по-прости от човешките, но мисля, че биха се харесали на хората.

За съжаление митовете ни се губят поради това, че моят вид измира. Съмнявам се, че хората ще успеят да разшифроват езика ни преди да измрем окончателно.

Изчезването на моя вид не е просто загуба на поредната група птици. Ще изчезне език, ще изчезнат ритуалите ни и традициите ни. Нашият глас ще замлъкне.

Хората поставиха племето ни на границата на гибелта, но аз не ги виня. Те не го правят от злоба. Те просто не ни обръщаха внимание.

А какви прекрасни митове имат хората, какво въображение имат! Навярно затова са така обширни стремежите им. Вижте дори Аресибо. Видът, способен да построи такъв обект, без съмнение е надарен с величие.

Моите сродници едва ли ще се задържат дълго тук, най-вероятно е, че ще измрем преждевременно и ще се присъединим към тези от Великото Мълчание. Но докато не сме си отишли, ние изпращаме съобщение на хората.

Надявам се, че телескопът Аресибо ще позволи да го разшифроват.

Ето го:

Дръжте се. Обичам ви.

превод: Стефка Тотева

източник: literaturensviat.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*