Силвия Плат: Светлината на ума

Силвия Плат: Светлината на ума

За Автора

Силвия Плат е родена на 27.10.1932 г. в Бостън, Масачузетс. Баща й бил професор по немски и етимология в Бостънския университет, а майка й – гимназиална учителка.

Самоубива се на 11.02.1963, само две седмици след излизането на романа й „Под стъкления похлупак“. През 1982 г. е наградена посмъртно с „Пулицър“ за поезия.

Силвия ПлатСилвия Плат се самоубива на 11.02.1963, само две седмици след излизането на романа й „Под стъкления похлупак“. През 1982 г. е наградена посмъртно с „Пулицър“ за поезия.

КОЛОСЪТ

Не ще успея да те събера в едно,
да те сглобя, скрепя, залепя.
От огромните ти устни излизат
грухтене, магарешки рев, куткудякане.
По-зле е от обор.

Навярно се броиш за оракул,
за глашатай на мъртвите или някакъв бог.
От трийсет години се бъхтя
да изчегъртам от гърлото ти утайката.
Все толкова ми е умът.

С качета туткал и кофи лизол пълзя
по стълбички, като мравка в траурни одеяния,
през буренясалата степ на челото ти
да реставрирам черепа ти, да лъсна
плешивите и бели могили на очите ти.

Едно небе, директно от Орестия,
се изкорубва отгоре ни. О, татко, ей тъй, сам,
си пълен с мая и история като форум.
На било с черни кипариси разгъвам обяда си.
До хоризонта чак си пръснал канелюрните си кости

и акантовите си коси – в старата им анархия.
Светкавица не би могла
да удари така разрушително.
Нощем клеча на завет в лявото
ти ухо – същински рог на изобилието.

Броя червените звезди и другите – с цвят на слива.
Слънцето изгрява в полите на езика ти.
Часовете ми са женени за сянка.
Не чакам вече да застърже кил
по плочите на пустата площадка.

Sylvia Plath

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.

Sylvia Plath

ПРЕЗ ВОДАТА

Черно езеро, черна лодка и две човечета – черни изрезки.
Къде отиват черните дървета, които тук пият вода?
Сенките им навярно ще затъмнят и Канада.

От водните цветя ни застига бледо сияние.
Листата им не искат да бързаме.
Те са кръгли, плоски и пълни с мрачни съвети.

Студени светове се цедят от веслото.
Духът на мрака е в нас. И в рибите е.
Сред езерото дънер вдига бледа длан за сбогом.

Звезди разцъфтяват сред лилиите.
Не те ли прелъстяват тия безизразни сирени?
Това е тишината на втрещените души.

Sylvia Plath

ДОТУК

Жената е сега съвършена.
Мъртвото й

тяло се усмихва уталожено.
Древногръцка уж-неотменност

прелива в диплите на тогата й.
Босите й

нозе сякаш шепнат:
Вървяхме дълго, свърши се.

Две мъртви деца като бели змии –
по едно на всяка

кана мляко, вече празна.
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи,
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й
пращят и се влекат.

Sylvia Plath

ЛУНАТА И ТИСЪТ

Това е светлината на ума – студена, планетна.
Дърветата му са черни. Светлината е синя.
Тревите трупат пред мен тъгите си, сякаш съм Бог,
бодат ми прасците, шептят ми за своята кротост.
Призрачни, димни мъгли витаят из тоя кът,
отделен от дома ми с ред от надгробни камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.

Луната не е врата. Тя е всъщност лице –
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й – нямо, отчаяно „О“. Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето –
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата – да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват –
сини, мистични – над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак – мрак и мълчание.

Sylvia PlathМАЛКИ ЧАСОВЕ

Празна, ехтя от най-леки стъпки –
музей съм без статуи, с пищни галерии, арки, ротонди.
В двора ми скача фонтан, пак потъва в себе си –
сърце на калугерка, сляп за света. Мраморни лилии
излъчват бледнина вместо мирис.

Представям си, гледа ме публика – мен, майката
на бяла Нике и на няколко плешивооки Аполона.
В замяна, мъртвите ме раняват с внимание и няма нищичко ново.
А луната слага длан на челото ми,
безизразна и няма като болнична сестра.

Sylvia Plath
Автор: Силвия Плат
Превод от английски: Владимир Трендафилов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*