Портрети на лунатици, 1848-1858

Портрети на лунатици, 1848-1858

Един от пионерите във фотографията в началото на 19-ти век е доктор на средна възраст на име Хю Уелш Даймънд. Той вярвал, че новооткритото чудо на запечатването на образи върху светлочувствителна плака може да бъде използвано в диагностиката и дори лечението на психично болните.

Даймънд започва медицинската си кариера с частна практика в Сохо, Лондон, след което специализира психиатрия и става ръководител на Женското отделение в психиатрична болница, известна като Приюта за лунатици в Съри (Surrey County Lunatic Asylum) през 1848 г. Там остава цели десет години – до 1858 г.

Hugh Welch Diamond

Хю Уелш Даймънд

Даймънд е един от първите фотографи изобщо – започва да прави портрети едва три месеца след като Хенри Фокс Талбот патентова набързо соления процес за „фотографически рисунки“ за да не остане по-назад след откритието на Луи Дагер.

Процесът на Талбот използвал хартия, покрита с фоточувствителен материал – сребърен хлорид. Той поставял обекти върху фотохартията и я експонира на слънчева светлина. Образите, получени по този метод днес се наричат фотограми. По-късно Талбот поставя фотохартията в камера обскура и получения негативен образ фиксира във солена вода. След още няколко подобрения той оповестява през 1840 г. изобретяването на калотипията, която след още няколко подобрения нарича „талботипия“.

Хю Даймънд е последовател на „физиогномията” – научно течение, базирано на теорията, че болестите и дори характера на човека могат да бъдат различавани по чертите на лицето му (на същия принцип се основава и френологията – „гадаене по черепа“). Даймънд смятал, че чрез фотографията може да „диагностицира“ по-добре пациентите си и затова започва да я използва като част от лечението в болницата в Съри.

urrey County Lunatic Asylum
Вдъхновен от новите възможности, Даймънд продължава делото на предшественика си в болницата – сър Александър Морисън, който събрал книга с рисунки на пациенти в отделението, наречена „Физиогномия на психичните болести“ през 1838 г. Даймънд смятал, че книгата на Морисън не е „достатъчно научна“ заради субективността на художниците, правили портретите. Той смятал, че камерата е единственият релевантен метод, по който лекарите трябва да документират пациентите за нуждите на физиогномията.

В десетте години, в които оглавява Женското отделение на лудицата в Съри, Даймънд фотографира пациентките си на фона на специално платно. Той не само бил убеден, че психичните болести могат да се диагностицират по характеристиките на лицето, но и смятал, че самите пациенти биха могли да разпознаят източника на своите налудности като се вглеждат в чертите си. Даймънд „документира“ своя успех с една пациентка, като твърди, че след като видяла портрета си се е подобрила значително. Известно време след усилена „терапия“ със снимки, тя била „излекувана напълно“ и била пусната от лудницата, като на тръгване „се смяла от сърце на предишните си видения“.

Убеден, че е намерил лек за лудостта, Хю Уелш Даймънд пише дисертация „За приложението на фотографията във физиогномичния и психичен феномен на лудостта“ и я представя пред Кралското лекарско общество през май 1856 г. Въпреки, че някои от колегите му го подкрепят, скоро теорията на Даймънд е отхвърлена като „псевдонаучна“ и дори „пълна шарлатания“.

Така или иначе физиогномията като форма на научен емпиризъм е използвана от детектива и изледовател на биометрията Алфонс Бертион – същият, който въвежда задължителните снимки при арест (mugshots) и въвежда антропометрията при класификацията на престъпниците. По-късно тази система отстъпва пред далеч по-надеждните пръстови отпечатъци и ДНК експертизи.

Идеите на Даймънд за диагностичната и лечебна сила на фотографията отдавна са научно дискредитирани, но той остава в историята като пионер в психиатричната фотография със своя забележителен архив от портрети на душевно болни пациенти.

По времето, в което оглавява лудницата в Съри, Даймънд има възможност да снима повечето от жените, въдворени в отделението. Тъй като Surrey County Lunatic Asylum е държавна институция, това означавало, че пациентите общо взето нямат кой знае какви права, така че им се е налагало да позират дори и да не искат. Това, което от днешна гледна точка е брутално потъпкване на човешките права, ни дава възможност да надникнем право в лицата на лунатиците, заснети с една от най-старите фотографски техники изобщо.

Източник: dangerousminds.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*