Последната смъртна присъда в България

Последната смъртна присъда в България

Кристина Ив. Стоянова е родена през 1990г. в гр. Русе.

“ … къде бях чел как един осъден на смърт ,

 един час преди да умре ,

говори или мисли…” 

 Фьодор М. Достоевски

През 1849 г. Достоевски е осъден на смърт чрез разстрел от Военния съд заради участие в заговор срещу императора. Водещи причини са разпространение на забраненото писмо, написано от литератора Белински до Гогол и активно участие в кръга на Петрашевски. На 22 декември малко преди изпълнението на присъдата пристига съобщение, което гласи, че писателят е помилван. 

            В България един от случаите, за които не пристига телеграма за помилване, е делото по повод паметен с изключителните си мащаби обир в град Хасково от 25 януари 1984 г. на стойност 182 829 лева. Извършителите Стефан Иванов Атанасов и Веселин Георгиев Славчев успяват да се укрият до момента, в който парите “случайно” не изскачат, набутани в бидони във вилната зона на града. Присъдата на първа инстанция е 25 години. Двамата подсъдими нямат подобен късмет с втората, която се оказва фатална за тях. Те са осъдени на смърт чрез разстрел. Четири години по-късно ситуацията в страната е напълно променена. 

            През септември 1989 г. Жельо Желев отменя с указ смъртното наказание. Решение, което за хората тогава е символ на духа на новото време, заредено с  надежда за демокрация и права на човека.

20 години по-късно натрупания горчив опит ще накара мнозина да мислят, че с това решение държавата е изгубила един от най-сериозните регулатори на престъпността в страната. Дали това е така едва ли може да се каже категорично. Парадоксално е, че дори във времена на активно смъртно наказание продължават да се извършват изключително тежки престъпления. Страхът от смъртта не може да ги предотврати напълно. Какво остава когато се разчита обществото само по себе си да развие устойчиво самосъзнание, в което нормите са естествено вродени, а не културно придобити в посока на една по-отговорна среда.

Остава неосъществен стремежът на човека да реализира действителността без индивидуализъм. Моделът на активния и инициативен човек който самостоятелно сбъдва мечтите си лансиран в ранните 90 години, не се превърна в добре самоосъзнатия член на обществото. Просто горчивият опит натрупан от индивида по време на прехода го накара да  не се припознава като член на същото това общество. В опита си да намери регулатори, които да намалят процента на престъпността в страната, законодателството стигна до нефункционални решения. Нещата са оставени сами на себе си като в голяма част се разчита на илюзорната представа за отговорност към себе си и другите. В Древността и през вековете винаги е  имало утопичен стремеж към изграждане на едно съвършено общество. Днес нещата са доста по-прагматични – идеалите са оставени настрана, водеща е консумативната жажда. Именно липсата на възможен идеал води до обреченост на изборите които личността трябва да направи. Тя се отдава на чувство за безизходица, макар същевременно тайно да вярва в излизането от тази обстановка.  

            Хуманитарните ценности най-често водят към защита на лицата извършили престъпления. Това често работи в ущърб на обществото, особено в случаите когато същите биват освободени. Те продължават да издевателстват   над невинни граждани. Броят на жертвите в страната расте до степен държавата да заема четвърта позиция в ЕС по брой умишлени убийства на 100 000 жители според статистиката на Евростат за умишлени убийства в Общността през 2016 г. В България са известни 79 убийства и 26 опита за убийства отново за 2016 г. според данни на НСИ. Същата година от 100 осъдени души само 3 осъдителни присъди са за извършени убийства. Холандия като страна – представител на страните в ЕС с регистрирани най-малко жертви намира решение в облекчаване на наказателния режим. Либералната методология, която те прилагат позволява на задържаните да излизат, контролирани чрез наблюдение с помощта на специални гривни. Интеграцията дори на тези кадри създава усещане за спокойствие, контрол и добра организация. Норвежците също могат да се похвалят с либерална функционираща наказателна система, имайки предвид условията на затворниците, достъпа им до интернет и лекия режим на пребиваване. Случаят от 2011 г. обаче остава кървава следа в историята на Норвегия, след като 32-годишния по онова време Андерш Беринг Брайвик предизвика експлозия в Осло,  последванa от стрелба срещу децата на членове на управляващата Норвежка работническа партия в младежкия лагер на остров Ютьоя. Извършени са 77 убийства от т.н. християнски фундаменталист в лагера. Той беше осъден на максималната възможна присъда за норвежкото законодателство от 21 години затвор. Практиката в България и Русия е точно обратната. Тук има  затвори, където човек би предпочел екзекуцията пред излежаването на каквато и да е присъда в тях. В общия случай вместо да „влезнеш в затвора и да станеш човек”, влизаш като кокошкар, а излизаш, като завършен престъпник. Липсата на адекватно финансово образование като действаща политика подтиква към извършване на кражби. По-големият процент от населението не знае какви са възможните легални начини ”да правят пари”, нито как да поддържа парите си, което малко или много стимулира обирите като коректив на разликата в благосъстоянието на хората. Това е проблем не само на тези, които крадат, но и на тези които биват ограбвани както и на онези, който гласуват законите, с който се регулират тези процеси. Иначе казано заекът в гората не участва в разпределението на благата като определящ, а като определян. Търсейки храна, се превръща в храна. Може би повечето обири са извършени именно заради невъзможността на извършилите ги да летуват в Евксиноград.

Шестата от десетте Божи заповеди гласи: “Не убивай.”. В петата част на Декалог от Кщищов Кишеловски: “Кратък филм за едно убийство” от 1988г. авторът застава срещу тази заповед с очите на младия адвокат. В католическа Полша смятано за грях според Християнството убийство е превърнато в уред за наказание на престъпилия закона. Нуждата човекът да се очовечи е изключително необходима, но продължава да е недостижима цел, докато се гледа на ближния като на враг. От времето на Кайн и Авел продължава да присъства невъзможността на човека да се припознае в този до него. Насилието не може да бъде изкупено с насилие, както в Стария завет. Насилието може да бъде разбрано като единствено по този начин спряно и променено спрямо Новият. Братоубийството се превръща в самоубийство на вида.

Яворов казва, „живеем като шепа хора под празно небе“. В празното небе на нашия пейзаж лесно влизат силните на деня Богове (Фашизъм,Комунизъм, Шокова Терапия). И ние бързо започваме да им вярваме, макар и не докрай. Дали трябва или не трябва да бъде въведено смъртното наказание, зависи именно от това как четем 5 – заповед. Кой е нашият Бог? В какво същински вярваме?

            На 4 ноември 1989 г. е изпълнено последното смъртно наказание в България срещу дърводелеца Георги Алински от Самоков, позволил си да взриви един от сълбовете на лифта в Боровец с цел сaботаж на състезанието за европейската купа по ски. Заради това е осъден на смърт като системен диверсант срещу народната власт. Четири дни преди Тодор Живков да бъде свален от власт самоковецът е разстрелян.  Преходността на събитията в кратки интервали говори за променливите общочовешки ценности, нестабилни да отстоят на времето. Макар да не е нужно да отсъждаме за или против смъртното наказание, неминуемо човек се запитва къде е правдата. Дни по-късно ситуацията в страната е тотално различна. Вече няма място за такава екзекуция.