Иван Шентов: Това отдавна не е поезия

Иван Шентов: Това отдавна не е поезия

Израстването като самозащита за родените в Ада. Седем минутен позив за повръщане от Иван Шентов.

За Автора

Иван Шентов е поет, писател и музикант. Живее на третия етаж и пуши много.

Израстването е да замълчиш тогава, когато нямаш какво да кажеш. Израстването е да излезеш да разходиш кучето, да звъннеш на баба си или да се напиеш като гъз в 10 сутринта, вместо да се мъчиш като грешен дявол да напишеш пет реда злободневка. Защото утре ще ѝ мине срока. Защото утре всички ще са забравили. Защото живеем бързо и утре ще умрем. И никой няма да ни запомни с дребните ни напъни и половинчати опити без топки. Или по-лошо – ще ни запомнят именно с това! Утре лайковете и потупванията по рамото ще се изпарят в маранята на открехнатите порти на Ада, в който живеем. Това е същият Ад, в който нас ни няма.

Но преди да ни погълне окончателната и тотална липса ние прекарваме целия си жалък животец в този Ад, в който няма ценности. Това е вашият личен и съвсем неинтелектуален Ад, в който красивите млади хора са си в Студентски и друсат кючеци, а по-печените друсат и бело. Другите подсмърчат отстрани, щото далаверата вечно ги е подминавала, ще ги подминава и в другия живот.

Това е нашият ро́ден Ад, в който куките бият лошо. Тук в добрите дни политиците гепят, а в лошите хем гепят, хем ни ебат. Адът е мястото, в което може цяла година да лежим по площадите и да е все същия хуй. И като го налапаме хубаво тоя хуй, ставаме, изтупваме се и отиваме да оставим камък на някоя грамада, или по-хубаво – да подпишем някоя онлайн петицийка. Щото нали, гражданско общество, брат…

Как да е, грешки на растежа… Някак си е нормално да се присмиваме на бащите си, или да треперим от страх да не ни обършат по някой шамар. Понякога и двете, едновременно. Би било нормално да се дървим на тия плехари от старата школа, била тя житейска, литературна или политическа. Вместо това любимият фетиш на цяла нова литературна генерация е да се изживяват като избрани от бога кибер възрожденци. Споко, тъпаци. На никой не му пука. И на вас не ви пука. Много добре го знаете. Драйфам на нещастните ви пози на модерни Вазовци, драйфам като се правите на ощипани, когато ви хейтят.

Всеки брадат лайнар може да крещи „Промяна!“, но на колко от нас им стиска да се променят. Приятно загърнати в топлите си палта си крачим из София и газим в локвите на илюзорната сигурност на същата тая система, срещу която бучим. Като в сън минаваме, за да оставим камък върху поредната грамада, а душите ни се късат и крещят да го запратим тоя камък в лицето на първата кука, във фасадата на първото министерство, в джама на първата лъскава депутатска лимузина…

Малко, твърде малко от нас са благословени с нелеката съдба да могат да променят нещо просто ей така, с писане… на топло пред клавиатурата на евтините си компютри. Историята помни такива случаи, разбира се – писатели и поети, променили хода на историята. Общото между всички тях е, че те са мъртви. Общото между нас е, че ние не сме тия хора.

Израстването е да си готов да промениш себе си, вместо да се криеш зад маските си. Израстването е да правиш това, което смяташ за правилно, вместо да съдиш другите, че не го правят. Мрънкането и злободневките са за пикльовци. Бурите в чаша вода са за пикльовци. Интернет революциите са за пикльовци!

И аре по-полека с тия пози! Това отдавна не е поезия.

Иван Шентов
02.12.2015 г.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*