Шизохроника в кръгли тунели  

Шизохроника в кръгли тунели  

Иван Гугин

Излизам навън: в Лондон трябва да ходиш бавно и нещата идват сами.

Underground: Под земята се усещам защитен, луминисцентно осветен. Без да се помръдвам, влакът ме движи в тунелите. Тук в метрото слънцето никога не огрява и мозъците винаги са замъглени –  в час пик е найт ъф дъ ливинг дед. Трябва да се изпита като силно усещане.

Оглеждам се, за да нарисувам няколко образа с уморена ръка и разговорни думи – наляво-надясно, докато влакът ме мандахерца. Пред мен сяда мъж и в секунда виждам моето собственото неизбежно бъдеще: сив, тежък, похапнал, с диагонална тежка торба, изкривила рамото му…

Оф, не ми се занимава. Не се хващам и на усмивките на тези лесбийки с хипарски чанти. Това, което изглежда приятно, подвежда по един глух, тъп, политкоректен, коридор: Комсомолская правда.

Две полякини се смеят шумно. Преди да слязат едната целува възстар мъж с голям златен пръстен. Слизат смеейки се и не съм сигурен дали е добро дело… Потънал дълбоко в седалката си той предизвиква съжаление. Все едно че е на изкуствена система за душевно преливане. Група хубавци с очила с рогови рамки и с прически „Завръщане в Брайтсхед“. Декоративни екзистенциалисти с бради – хем дълги и рибарски, хем подстригани като храст в градината на техните suburban татенца. Отново спираме. Ето го престоя ни, обяснен кратко:

Празна спирка
Празна пейка
Коридор

Качва се увехнала красавица от предпочитания ми тип и веднага другите изчезват. Сега сме само двамата в откровено безмислие. Шеметно таке, големи сини очи, завита в пухкаво яке, дори и тук – десет етажа под земята. Гледам я на пресекулки в отражението на тъмното стъкло. Обръща се директно към мен и забива за дълго вторачен поглед с кръгли тъжни очи: Едно от тези северно-източни, картофени лица.

„Рускиня е…“ – звъни като приглушен гонг в мозъка ми. Бърз, първичен гонг, наследен през кой знае колко поколения прадеди. Леко замайване, а още дори не е доближила. Рускиня със сплетена идеална букла, толкова руса, че почти концентрира цялата светлина над себе си. И естествено – лъскава по супердолен, новобогаташки начин, обсипана с дивен азиатски кич до такава степен, че ножът опира до кокала.

Усещам че в това раздаване без амбиции се намираме един друг все едно, че сме излезли извън влака и тунела, и лъкатушим по бавен междуселски път в открита бричка. Тази мокра мечта може би си заслужава писането с малко фантазия за това какво може да се случи: (всеки ред надолу да се претопли на бавен огън)

Изпускам спирка. Вече не съм в тази посока. Още една… Слизаме заедно на Bank Station и за момент и двамата гледаме в земята. Платформата се изпразва от хора, слезли от влака…

Обръща се към мен с пълни с трагизъм, замъглени очи. – Днес плаках. – казва ми. Хлъц! Не знам изобщо какво да кажа – ако бях Хенри Милър бих я хванал за путката, ама аз съм пълен с колебание. Всъщност я виждам като през мъгла и явно изглеждам зле, защото ме пита:

– Какво ти е ? – докосва ме по челото. – Но ти гориш ! Болен ли си?

Не, мисля си, само съм изфирясал. Нищо повече не казвам. Тръгваме в различни посоки на коридора и се качваме в различни влакове.

Допирам ръка до лицето си – наистина челото ми гори. А днес било Свети Валентин! Няма значение, аз цикля с химикалка и оръфан бележник в метрото…

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*