Румен Павлов: Едно

Румен Павлов: Едно

Не мога да знам какъв ще е света на мъртвите,
кипи ли живот в ямите,
дали се прераждат сълзите ни,
като се разминем, ще видим ли повече,
отколкото само усмивките,
ще видим ли някъде в дъното
гордостта от смъртта на мечтите ни.
Далеч някъде, близо вече,
вече е напълно наше
и винаги било е;
глава не се обръща
заради някакви си километри
или светлинни години;
главата гледа напред,
неподвижна,
очите не мигат,
дори да ги накацат мухи
гледат само напред,
отвъд планини, отвъд нощи,
очите помагат
на всеки, който ги срещне.
Не ме храни с хляб,
а със поглед –
дори когато се разминем да се смееш,
аз виждам, че в гърдите си замисляш това,
което е замислил друг
и накарал те е да си кажеш
„Ще умра! Умирам!”
Не се страхуваш –
правилно – не бива,
но нека не умираме,
когато още ходим на уроци по пиано,
когато сме се влюбвали един-два пъти,
когато водим някой за ръка до урока по пиано;
ако не умрем тогава,
то след време в погледа ти весел
и гърдите ти ще видя весели,
това, което други са замислили
ще трябва вече те да си го вършат.
Пораснем ли, сами ще вършим всичко.
Загаснем ли, кълбото рано или късно
ще спре да се върти
и ще се вижда това,
което някои ще наричат
„Тъмната страна на Земята”.
Някои наши братя и сестри
на милиарди километри и години
ще ги чувстваме във всеки удар,
ще ги виждаме във всеки огън,
всяка тяхна болка ще е наша –
ние сме едно и невъзможно е
да станем две, три или пет.
Ние сме едно.

Един пореден ден
в сумрачната Вселена.
Един урок пореден
удави се във Сена.

14.11.2015 София-Париж

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*