Punk Jazz: Трагичният живот на най-великия басист

Punk Jazz: Трагичният живот на най-великия басист

На 11 септември 1987 година Джако Пасториус – пиян, както обикновено, влиза в нощния клуб Midnight Bottle Club в малкото градче Уилтън Майърс, Флорида. Охранителят Люк Хейвън обаче не го харесва. Започва бясна разправия и го смазва от бой.

Джако Пасториус е приет в болница с различни лицеви фрактури и наранявания. Няколко дни по-късно изпада в мозъчна смърт и си тръгва едва на 35 години.

Люк Хейвън твърди, че просто е изгонил Джако от заведението, след което той сам е паднал.

Въпреки свидетелските показания в обратна посока Хейвън успява да убеди съда и лежи едва четири месеца в затвора.

Около Джако Пасториус има много легенди заради пиянството му и ексцентричното му поведение, но със сигурност това, с което остава в историята, е музиката му.

Един от най-елегантните, иновативни и оригинални басисти. Според мнозина най-великият.

В музиката си е е опериран от всякакви комплекси – не слапи, а се губи във флажолети, странни хармонии, гоуст ноти и уникален тон.

Освен невероятен инструменталист е и силен композитор и аранжор.

Понякога обаче не свири добре – резултат от заниманията му с алкохол и наркотици, в които той е изключително постоянен.

Поради тази причина Джони Мичъл по някое време се отказва от общата им работа, както и много други. Джако е страдал от биполярно разстройство, което може да обясни до голяма степен поведението му, а и някои от „най-забавните“ случки около него.

Джони Мичъл разказва, че преди да се прецака от наркотиците е бил много чист дух, живеещ за момента и с позитивно отношение. Бил е силно привързан към децата си и обичал животните.

Веднъж жена му се обадила и му казала, че детето му е бясно, тъй като никога не си е вкъщи.

В отговор Джако споделил: „Това е добре, показва, че хлапето мисли“.

През живота си е свирил с кой ли не – Хърби Хенкок, Пат Матини, Джони Мичъл, Ал Ди Меола, Maйк Стърн, Дейвид Сенбърн и много други.

Джон Франсис Антъни Пасториус III е роден на 1 декември 1951 година в Нористаун, Пенсилвания, като е първото от трите деца в семейството на Джон и Стефани-Катрин Пасториус.

Във вените му тече финска, германска, шведска и ирландска кръв. Баща му също е музикант – певец и барабанист, който му оказва голямо влияние.

Малко след раждането му семейството се мести във Форт Лодърдейл, Флорида. Джако получава образование в католическо училище в Уилтън Майърс, Флорида, като по това време е иподякон – момче, което помага на свещеника при службата.

От дете е много добър спортист, запален е по бейзбола и баскетбола.

200204_015_depth1

Именно от бейзболиста Джоко Конлън идва и прякора му. Конлън бил по произход от Франция и приятел на Пасториус го подвел, че се произнася Джако. Другият му прякор е Маугли по Киплинг.

Джако първоначално започва да свири на барабани като баща си, но спортна контузия го отказва от инструмента още на 13 години. По-късно той продължава заниманията си с палките в ръце, като дори свири на барабани в оригиналната версия на „Teen Town“ на Weather Report.

По това време е част от бандата Las Olas Brass и след като басистът на групата напуска, Джако решава да се прехвърли на баса. След това свири и в триото Woodchuck, където израства много като музикант.

Някъде по-това време споделя на брат си Рори, че се смята за най-великият басист.

В това отношение Джако е много противоречив, като се губи от подобни гръмки самооценки до скромност. По-късно казва, че единственото, което представлява в музиката си е лоша имитация на Джери Лемът. Истината обаче е, че тежестта да отговори на етикета „най-великият басист“ го смазва през по-голямата част от живота му.

Джако продължава да свири с много местни банди и участва в различни записи, но прави за пръв път голямо впечатление като част от Wayne Cochran and the C.C. Riders.

През 1970 година се жени за Трейси, а малко по-късно се ражда дъщеря им Мери. През 1973 година се ражда и второто им дете Джон Франсис Пасториус IV.

На 22 години, през 1973 година, преподава за кратко бас в Маями, но бързо се отказва. Скоро започва да свири с Пат Матини (участва в албума „Bright Size Life“) и се утвърждава на джаз сцената.

През 1976 година издава първия си албум, продуциран от Columbia Records – едноименния „Jaco Pastorius“.

Джако е забелязан за лейбъла от барабаниста на Blood, Sweat & Tears Боби Колъмби. Той се среща първо с Трейси, която споделя, че съпругът й е най-великият басист на света. Така се стига до албума, в който свирят Хърби Хенкок, Майкъл Брекър, Дейвид Сенбърн, Уейн Шортър и други.

Между сесиите за албума Джако отива на концерт на Weather Report, където се представя на Джо Завинул като „най-великият басист на света“. След като чува демо парчета на Джако, Завинул го усеща и привлича в групата.

Той се присъединява за записите на Black Market (1976). От това време някъде започва да пие много и да се друса с кокаин. През 1979 година се развежда с Трейси, което допълнително го травмира.

Джако за punk jazz: „Пънк не е лоша дума. Става въпрос за някой, който уважаваш, тъй като има достатъчно топки да следва пътя си. Това няма нищо общо с пънк движението от Англия, където някакви хора си слагат игли през носовете. Наричам моята музика Punk Jazz много преди да дойде тази музика“. По ирония обаче Стенли Кларк веднъж го определя като Сид Вишъс на джаза.

През целия си живот Джако изгаря от желание да създаде семейство и да е добър баща, но така и не се получава.

След раздялата с Трейси той се жени за Ингрид Хорн-Мюлер, която му ражда двама близнаци, един от които – Феликс, става известен басист.

Двамата обаче бързо се отчуждават със задълбочаването на проблемите му с наркотиците и алкохола.

jaco-pastorius-620x285

Джако остава в Weather Report до 1981 година. След напускането си започва соло проект с биг банда – „Word of Mouth“ и продължава да свири в албумите на различни изпълнители.

На 30-я си рожден ден прави грандиозно парти във Форт Лодърдейл, на което свири заедно с музиканти от биг бандата, Майкъл Брекър, Дон Ейлиъс и други. Концертът е записан от приятеля му и звуков инженер Питър Янилус и е издаден през 1995 година.

През 1982 година заминава на турне в Япония, където поведението му става все по-странно. Тогава той бръсне главата си, изрисува лицето си, и си хвърля баса в морето.

В началото на 80-те Джако е диагностициран с биполярно разстройство, но много от признаците на заболяването са били налице отдавна. Джако не понася лития и състоянието му се влошава.

„Нещо в неговата психика, вътре в него, не му позволяваше да бъде щастлив. Той страдаше от ментална болест и отказът му да получи помощ беше само още една проява на болестта“, казва Боби Колъмби.

По това време изгаря мостовете с всичките си приятели и роднини.

Той става напълно неконтролиран, като в последната част на живота си живее като бездомник по улиците на Ню Йорк и често залага баса си, за да има пари за алкохол. Отхвърлен е изцяло от музикантските среди, като не е допускан и до повечето клубове в града.

Обладан е и от самоубийствени пориви. Пие до припадък, след което пада на влакови релси или влиза в някой бар и започва бой с най-едрия тип вътре.

През 1987 година заедно с приятелката си Тереза се завръща в родния Форт Лодърдейл.

Съвсем малко по-късно той завършва нелепо живота си десет седмици преди да стане на 36 години. След като изпаднал в мозъчна смърт, но с все още биещо сърце, баща му се сбогувал с него така:

„Знаех, че Джако има чувство за ритъм, но това вече е прекалено“.

Един от последните хора, с които се вижда Джако Пасториус, е Карлос Сантана. Джако минава през негов концерт вечерта преди да влезе в Midnight Bottle Club, който и става негово лобно място.

„Свирихме във Форт Лодърдейл, когато Джако дойде в бекстейджа. Мисля, че имаше разправия с охраната или нещо подобно, но той обичайно бе като покана за проблеми. Поговорихме малко и излезнахме да свирим. След солото на Алфонсо Джонсън Джако излезе на сцената и вдигна ръката му все едно е някакъв шампион… и охраната отново започна да се разправя с него“, разказва Сантана.

Когато Сантана напуснал клуба, видял Джако да седи на някаква ограда и разменили още няколко думи.

Никой не е изненадан от смъртта му, но всички са шокирани.

„Bass of Doom“: Джако свири на Fender Jazz Bass (1962 година), кръстен от него „Bass of Doom“. Първоначално твърди, че сам е махнал праговете му, но по-късно казва, че го е купил фретлес.

На няколко пъти е минавал през солидни поправки, но е запазен и до днес.

През 1986 година оригиналният бас е откраднат. По-късно се появява и в момента е собственост на Роберт Трухильо от Металика.

Използва струни Rotosound Swing 66. Част от оборудването му са двата Acoustic 360 усилватели, направени от Acoustic Control Corporation, еквалайзер „Variamp“, дигитален дилей MXR. Често използва и fuzz контрола на усилвателя си. Ползва и кабинети Hartke.

Още от джаз поредицата на Лунатик:

Майлс Дейвис: Джазът е големият брат на революцията

Чарли Паркър: Сакс, наркотици и джаз

„A Love Supreme“: Джон Колтрейн и всичките му богове

„Le jazz hot“: Джанго, китарата и караваната

Чет Бейкър – да се извисяваш падайки

Гец/Жилберто: Бащите на Боса нова и един джаз албум на първо място в поп класациите

Най-записваният джаз стандарт

Най-великият джаз албум

Един коментар

  1. Защо така тази „ужасна разправия“ е смазала Джако от бой? Просто не ми го побира главата…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*