Денис Българанов: Предел на Битието
Снимка © Иван Шентов

Денис Българанов: Предел на Битието

На мария, толкова егалитарна, че името ѝ се изписва без главни букви

         Тя беше актриса. Аз работех. Тя репетираше за първата си пиеса, а аз ни издържах докато чакахме да и платят. Тя се чудеше дали да напусне и не знаех какво да ѝ кажа.

         Когато се прибирах навън беше тъмно, а всичко вкъщи беше мъртво застинало, трохите неподвижни, мокрите петна несъхнещи и прахта замръзнала посред полета си към земята. Само една нощна лампа светеше и единственият шум идваше под формата на ромолене откъм улицата.

         Влязох в спалнята и я видях през отворената балконска врата през която се чувстваше тръпчивият хладен полъх на есента. Тя ме беше чакала кой знае колко дълго, с конкретната идея да я заваря в това положение. Стъпила върху парапета, хваната за ръждивата метална пръчка, тънка и разкривена, която се забиваше в тавана, косата ѝ развята от резките приливи на задължителният вятър , който се появява по високите етажи, спусната руса коса, червени от сълзи очи. Колко ли дълго беше плакала за да я видя точно така, стиснала края на роклята си над голите крака, зелена тъкан, набръчкана като рисувана драперия.

–         Защо, защо, защо – започна да се вайка, след което погледът и се надигна в прилив и завърши.- е толкова безсмислено и тежко всичко.

Тя толкова много и дълго се беше чудила, че понятията бяха загубили смисъл. Така се случва с понятията, когато ги разгледаш от всички ъгли, губят си качествата и стават безпристрастни. Това я беше тласнало до този неприятен предел на битието и тази сценка, театрална по характер, криеше в себе си истина. Че тя се разхожда по границата и е толкова объркана вече, че не знае кое какво е. И аз се изплаших.

         Избързах до балкона, излязох и я поех, а тя се отпусна и падна в мен, прибрала ръце до тялото си и двамата се свлякохме на земята, пирует почти отрепетиран, свлякохме се и се свряхме в ъгъла на балкона, където не духаше. Държах я както майка държи детето си – завинаги.

–         Каква заблудена глупачка съм – тя вдигна блестящият си влажен поглед и го задържа върху лицето ми.- какво изобщо мога да правя, ако не мога да правя нищо друго. – скри го отново и ме стисна по-силно.- Какво мога да правя сега, в този живот, в който не мога да правя нищо.

–         Не е вярно, че не можеш да правиш нищо – направих опит да я успокоя.

–         Ти поне имаш работа, а аз какво имам – отдръпна се от мен и се загледа в стената на балкона. – Една прогнила мечта.

От собствената си гледна точка, лежаща в прахта, тя беше права. Въпреки това я притиснах по-силно до себе си, а тя се отпусна в ръцете ми. Мисля че винаги е било вярно за хората, които или нямат нищо, или се чувстват все едно нямат нищо, ограбени и безнадеждни, се прегръщаме по-силно.

         Бях сигурен че е седяла така на балкона поне час, ръцете ѝ бяха замръзнали.

–         Не можеш ли да го изкараш така на мускули и така до следващото представление, където ще е друг режисьор?- зададох един от тези въпроси, които обикновено свършваха със скандал.

–         Не мога да се върна – каза тя, без да вдига поглед, думите ѝ заглушени в пуловера ми.- А той няма да ме пусне. Той не иска да ме пусне.

–         Знам, говорили сме го, но…

–         Тръгна ли си от него си тръгвам завинаги…- простена.- Не знам какво да правя. Той е театъра, той просто е самият театър.- прокара ръка през косите си.- Не знам какво да правя.

Така се въртяха разговорите ни от седмици. А кръгът, който сам се изяждаше ставаше все по-тесен.

         Прибрах се една нощ и я заварих с лице към ъгъла, сак в средата на стаята. Тя се обърна, когато влязох и започна да ми разказва. Преди известно време дошъл на репетиция, след като цял ден го нямало. Миришещ на мастика и цигари. Събрал актьорите на столовете в залата и приглушиш светлините.

–         На сцената,- казал.- Един кръст и една чаша вода. Спот в средата.

–         Защо кръст? Кое правим от пиесата?

–         Нищо не правим от пиесата, не виждаш ли, че нищо не става. Актрисата е дърво.- креснал режисьора.- Кръст! Вода.

Някой изтичал до реквизита да намери кръст. Режисьорът запалил цигара и гледал от тъмната аудитория, сцената докато на нея вдигат кръста. Чаша вода поставена на земята, а погледът му не трепвал, съсредоточен и издишащ шумно, напрегнат на стола си. Извикал я на сцената.

–         Сега, мойто момиче,- започнал с твърд глас, сигурен.- Ще излезеш на сцената и ще правиш всичко, което ти кажа.

Тя излязла и застанала под светлината на прожектора, облечена в черното си клинче и блуза, косата прибрана, загледана в черното на публиката. Зъбите му проблясвали в тъмното, докато той шумно си облизал устните.

–         Вземи чашата от земята и отпий една малка глътка.- тя се навела, взела чашата и отпила една малка глътка.- Браво. Сега отпий още една, с чашата вдигната високо, за да видя водата как ти се стича по гърлото.- тя вдигнала чашата, която се озарила от прожектора и леко я завъртяла настрани за да не закрива лицето и, глътнала и гърлото и се свило, за да прокара водата надолу. Свалила чашата и върнала поглед в изходна позиция.

–         Защо го правя?- попитала тя.- Какво общо има това с пиесата?

–         Казал ли съм ти да говориш?

–         Не, но…

–         Мълчи тогава.

–         …

–         Мълчи. Ако не млъкнеш, изхвърчаш от моя театър. И от театъра като цяло. Най-не изразителната жена, която някога съм виждал си ти, за какво изобщо се хванах да работя с теб… Ще мълчиш и ще правиш всичко, което ти кажа, иначе мечтите ти отиват по дяволите завинаги. – прокашлял се сухо, като барабан и промърморил нещо. – Ако с добро не става, ще се отпуснеш насила.

А тя наистина много мечтаела, от много отдавна, за тази сцена, краката ѝ започнали да омекват и ѝ се приискало да си покрие тялото с ръце, настръхнала, но стиснала челюстта си, за да спре тремора и останала мирно на място.

–         Пий още вода.- заповядал той и тя пила.- Сега си я излей на главата.- и тя си я изляла, водата потекла на едри осветени капки, просмукала ѝ се в косата, заедно със срамът, пробили през кичурите, стекли се по голият врат и капели от стегнатата челюст, по очите, които почти не мигали, отскачали от извивката на устните и попивали в черната и блуза на раменете и пазвата.- Намокрила си се.- казал режисьора.- Съблечи си блузата за да изсъхне по-бързо.- тя хванала краищата на блузата и я свалила високо над главата, блузата направила дъга във въздуха и се върнала пред гърдите ѝ, където тя я държала и усещала студените петна. Настръхнала още.- Пусни си косата,- казал режисьора.- и тя е мокра.- със свободната си ръка, тя хванала ластика придържащ кока и го издърпала настрани, буйната ѝ руса коса се опънала и след това се свлякла зад гърба ѝ, потъмняла на места, малки капки намиращи си път по вече мокрите пътеки се събирали в завитите ѝ краища. Блестящи пръски по раменете и гръдта ѝ. Режисьорът мляснал още веднъж и се навел напред, дъхът му рязък и дълбок.- Пусни блузата на земята. Тя е мокра. Как ще изсъхнеш така?- тя дръпнала ръката си и пуснала блузата, която се строполила на земята.- И сутиенът.- казал режисьорът.- И той е мокър. Ще изстинеш.- тя прехапала устни и се обърнала с гръб, прожекторът осветявал малкото бяла кожа, която се виждала между косата и линията на черният клин, пресегнала се зад гърба си и откопчала сутиена, усетила как гърдите и се отпускат и напрежението в раменете се разсейва. Прихванала ги с ръка, а с другата пуснала сутиена настрани, усещайки цялата зала в гърба си.- Никога не обръщай гръб на публиката си.- спокойно казал режисьорът. Една сълза се процедила през окото ѝ и тя леко прохлипала, но се стегнала още повече. Завъртяла се с ръцете прикриващи гърдите. Кожата ѝ настръхвала все повече и повече, като че косъмчетата се протягат. – Почувствай се у дома си. Свали си ръцете.- сухият глас отекнал в залата с леко ехо. Тя леко потрепнала, лицето ѝ се изкривило като да заплаче, но стиснала дъхът в себе си за безкраен период от време и когато цялото ѝ тяло замръзнало, тя издишала, лицето се отпуснало, както и ръцете ѝ, както и настръхналите гърди.- Ти си безгрижна. Махни си и клина.- тя го събула.- Сега отиди и благодари на бог, че те има на тази земя.- тя започнала да се оглежда объркано, докато накрая спряла поглед на кръста.- Отиди при него, де.- гласът от тъмната аудитория започнал да се омазнява и да лепне,- отиди до него, де. Хайде. Отиди при него и му благодари както се благодари на мъж.- тишина. Примлясване. Дрезгаво си поел дъх през зъби – Не знаеш ли как? – мълчание.- Всичките сте неблагодарни. Добре. Сега ще ти кажа. Разкрачи се и го обхвани с бедра. Хвани се за раменете на кръста и докосни цялото си тяло. За да те усети наистина.- и тя го направила.- Сега се отъркай отгоре до долу в него за да разбере и той и аз колко се радваш, че си тук.- и тя го направила.

Малко след това светлините загаснали и хората започнали да се разотиват, а тя се свлякла на земята и си позволила да плаче. За да стигнат до съблекалните трябвало всички да минат покрай нея и всички я изгледали отвисоко, докато тя лежала на земята, опитваща се да се стопли. Някои се спрели и ѝ говорели по много малко, за да не ядосат режисьора. „Не се притеснявай, той така обича да прави.“ „Не си първата, така се държи с актрисите“, „Театърът изисква жертви“, „Не е много голяма цена за една мечта“.

         Тя се облякла и тръгнала надолу по стълбите, точно преди да излезе навън го срещнала на вратата, той я отворил за нея и докато тя се опитвала да мине, с наведен поглед, той се приближил до нея и я опрял в рамката, прошепнал в ухото ѝ: „С тва стегнато дупенце, театъра е твой“.

         Това ми разказа, когато се прибрах, извини ми се и ме помоли да не я помня с лошо, че няма да ме товари и за това е багажът, защото си тръгва. Хванах сака, отворих го и започнах да връщам дрехите обратно в гардероба. Така започна.

Светлините на града в есенната нощ горяха по забуленото небе като пожар и наистина си представих какво ли би било, ако беше пожар, който изпепелява сложният ни свят, а след него има само гениална простота, раздухана пепел от вятърът, който се спуска от планината и носи с себе си миризмата, прогонва насъбираната топлина и ни заварва голи на високият балкон. Нещата се изменят, така си мисля.

–         За хиляден път – каза тя и тропна в земята, вятърът развя кичур подаващ се над прозореца.- Да се махна или да остана?

–         Не знам.- и наистина не знаех, но я прегръщах. Чувствах, че тя е обедняла. А не исках.

Ръцете и кръстът ми започваха да изтръпват.

–         Чудя се за какво изобщо съм се родила.- каза тя, когато отново отдръпна лицето си от гърдите ми.

–         Да влезем на топло. Болят ме ръцете.

Затворихме балконската врата и стаята започна да се топли сама. Седнах на леглото, а тя ми легна в скута, хвана краищата на дънките ми с ръце, затвори очи и заспа. Стоях в тази вдървена, неудобна поза дълго време, докато не започнах да усещам болката в кръста като миеща вода.

И беше такова. Мечтите ѝ бяха на парчета, а въпросът стоеше: дали е по-добре да не си човек и да имаш живот или обратното. Аз не знам. Някой?

Текст: Денис Българанов
Снимка: Иван Шентов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*