Полина Рангелова: Из дневниците на Елена

Полина Рангелова: Из дневниците на Елена

За Автора

Полина Рангелова е публикувала в lunatic.bg, Литературен вестник и списанията Но Поезия и Klaxon Press. Родом е от Габрово, но се смята за гражданка на света. За себе си казва: „Интересувам се от екстремни спортове, пънк и качествена литература. От онези, които са като големи куки, които ти бъркат през гърлото и ти вадят душицата.“

Тази нощ вилня страховита буря. На сутринта минувачи намериха тялото на Елена. На сто метра от блока. Без следи от насилие. Криминалистите отхвърлиха версията да е скочила. Не се припокривала заради голямото разтояние между блока и мястото, на което е открита. Архивираха случая набързо – неразкрит.

Това са последните страници от дневника ѝ.


Утрото и днес открадна съвсем нагло съня ми
, проточило мазните си пипалца точно към мен. Дори слънцето изглежда отегчено. Сещам се, че имам час при психиатъра. Ходя при него един път в месеца по настояване на родителите си, понеже се страхуват, че мога са бъда опасна за себе си. Нали се сещате, страхуват се, че мога да си направя услуга и да се залича от лицето на Земята.

Пристигам с 20-минутно закъснение, понеже спуках гума и се наложи да помоля един непознат напушен двойник на Кърт да ми помогне. Момчето се оказа истински джентълмен, дори ми мина през ума да му предложа брак, но реших,че може да се изплаши и да ме зареже със спуканата гума. В кабинета на д-р Генов ме посрешна отегчена от живота секретарка, която ми заповяда да седна и да изчакам, след което изсъска през зъби, че не било хубаво да се закъснява. Мисля, че ме намрази от пръв поглед, но в този момент тази жена и абсурдното и настроение не ме интересуваха. Нагледала съм се на такива хора, и съм разбрала, че те с нищо не ми помагат.

Д-р Генов е спокоен млад психиатър, който очевидно добре си върши работата, имайки в предвид многобройните му пациенти. Задава ми няколко въпроса,след което търпеливо и внимателно изслушва отговорите ми. Този път е ъпгрейднал процеса, записвайки разговора с диктофон. Явно е изморен да си води записки. Само дето на мен това не ми се нрави. Казвам му, че няма нужда и го изключвам. Той не се възпротиви, все пак е мое право да избирам дали да ме записват. След 35 минути на стола на мъченията ме освобождава и ми дава документ в който пише, че все още не съм готова да вляза в лудница и суицидните ми наклонности не са градирали от последния път.

Пълен фарс е тази професия. Взимат парите на наивните хорица, за им кажат, че или са полудели или все още не са, да ги тъпчат с хапчета от които им се разказва играта още повече. Какъв е смисъла след като един ден всички ще откачим? Дори д-р Генов. Тогава кой ще се погрижи за нас? Кой ще ни убеждава, че не сме луди и че – видиш ли! – живота е прекрасен и трябва да му се усмихваме. Аз като му се усмихвам, той ми се блещи с изпочупените си зъби и ми казва, че прекрасна може да бъде само смъртта. И то ако знаем как да си я направим.

Озовавам се отново в коридора със свидетелство за не-лудост. Секретарката, на която така и не запомних името ме изпраща с вяла усмивка и заучена фраза, нещо от рода на „попътен вятър„… само че по друг начин казано. Мисля си да я посъветвам тя също да си запази час при Генов, никога не се знае кога точно ще и избие лудостта и на нея. По пътя до колата си мисля, че ако пак спукам гума,и пак Кърт ми помогне, този път ще му предложа брак съвсем отговорно.

    23:55 ч.

Нощта нахлува мудна и ленива и хвърля черни сенки по булеварда. Мартенския студен вятър е разпръснал следите от човешко съществуване. Задава се буря. Мирише на апокалипсис. От тринадесетия етаж светът изглежда различно. Хората са точно толкова малки, колкото заслужават да бъдат. Протягам ръка да затворя прозореца и точно в този момент завалява дъжд на едри капки. Виждам лицето си в отражението – сякаш плаче със сълзите на облаците. Има нещо изкушаващо в този черен апикалипсис. Нещо, което е отвъд всякакви думи и предели, нещо което ме привлича неистово.

Смъртта е точно толкова прекрасна, колкото си я направиш. На това ме научи животът, на който упорито се усмихвам. Въпроса е дали летиш докато падаш или падаш докато летиш.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*