Ото Вайнингер: В жената няма интелектуална съвест

Ото Вайнингер: В жената няма интелектуална съвест

 

Неговото творчество е огромна грешка, но е велико!
Лудвиг Витгенщайн

Жената разполага изобщо само с един клас възпоменания; това са възпоменанията, свързани с половите влечения и размножаването. Тя помни своите любовници и поклонници, своята брачна нощ, своите деца, своите кукли; тя помни всички цветя, поднесени й на някой бал, цената, числото и величината на букетите, всяка серенада, която някога й е била изпята, всяко стихотворение, което – както тя си въобразява – е посветено на нея, всяка фраза на мъжа, който й е импонирал, и преди всичко, тя се отличава с една яснота на паметта, която понякога удивлява, за всички комплименти, които някой някога й е правил.

Това е всичко, което истинската жена може да си спомни от своя живот.

Това, което човек не може никога да забрави, може да послужи като най-вярно средство за познаване на характера му.

Истинската жена никога не достига до осъзнаването на съдбата, на своята съдба. Жената не е героична и в най-добрия случай тя води борба само за предмета на любовта си; тя не е трагична, тъй като нейната участ се определя от участта на тоя предмет.

Мъжът се чувства засрамен, като виновен, винаги, когато пропусне да подкрепи своите съждения с логически доказателства и да приведе към тях съответните основания. Той като че се чувства задължен да се подчини на логическата норма; тя се явява за него върховен властелин. Жената се възмущава от искането да подчини всичките си съждения на логиката, у нея няма интелектуална съвест.

Същество, което не е в състояние да разбере, че А и не-А се изключват едно друго, не среща никакви прегради към своята склонност към лъжа. Нещо повече – за него даже не съществува понятието лъжа, тъй като не съществува неговата противоположност – истината. Такова същество може да лъже, без да разбира, че лъже, понеже няма критерий за истината.

Много погрешно се изразяват всички, които казват, че жените лъжат. Защото това предполага, че от време на време те говорят истината! Като че искреността не е именно онази добродетел, за която жените са абсолютно неспособни и която за тях е съвършено чужда. Жената никога в живота си не е правдива, дори тогава, или по-вярно именно тогава, когато се придържа към хетерономното изискване за истината и външно говори само истина.

Всяка жена може по поръчка да се смее, да плаче, да се изчервява; тя може по желание даже да изглежда зле. За такава лъжливост на мъжа му липсват както органични, така и физиологически дадености.

Жената се нагодява към мъжа както калъфът към скъпоценностите. Неговите възгледи стават нейни възгледи, неговите симпатии – нейни симпатии, неговите антипатии – нейни антипатии. Всяка негова дума става за нея събитие – толкова значително, колкото по-силно й действа той в полов смисъл. Жената изцяло се прониква от възгледите на мъжа и нейния идеен живот се пропива от чужди за нея елементи.

Жената не обладава нито дълбок, нито възвишен, нито остър, нито пряк ум; тя е по-скоро пряка противоположност на всичко това. Към нея въобще са неприложими признаците на интелектуалността; тя, като цяло, представлява отрицание на всякакъв смисъл, тя е безсмислена. Но това още не значи, че тя е слабоумна – поне в този смисъл, в който се разбира тази дума в немския език, а именно в смисъл на пълно отсъствие на елементарна способност да се ориентира в практическите явления на всекидневния живот.

Обратно, там, дето работата се отнася до реализирането на близки егоистични цели, жената проявява много повече хитрост, съображение, „сметки“, отколкото мъжа. Жената никога не бива така глупава, както понякога е мъжът.

Жената не е свободна: тя в края на краищата вечно се намира под гнета на своята потребност да бъде изнасилвана от мъжа – както в свое лице, така и в лицето на другите жени. Тя се намира под неотразимото влияние на фалоса и няма за нея спасение от съдбоносното му действие даже в случай, когато още не се е стигнало до полово общение. Най-високото съзнание, до което жената може да стигне – това е мътното чувство за своята зависимост, слабо предчувствие за надвисналата над нея съдба – но това ще бъдат вече последните проблясъци на свободния, умопостигаемия субект, жалки останки от вродената й мъжественост, които й придават по пътя на контраста усещането за необходимост; защото абсолютна жена няма.

Но ясното съзнание за своята съдба и това принуждение, което вечно тегне над нея, е съвършено недостъпно за жената; само свободният човек може да познае фатума, тъй като той не е всецяло погълнат от необходимостта и с известна част от своето същество той стои вън от съдбата си и даже над нея – в качеството на обективен наблюдател и борец.

Убедителното доказателство за човешката свобода се заключава в това, че човек е могъл да дойде до състоянието да разбере причинността. Жената се смята за несвързана именно затова, защото цялата е обвързана: тя не страда от страстта, тъй като тя самата е страст.

„Пол и характер“, 1903

Австрийският философ Ото Вайнингер пише най-известния си труд „Пол и характер“, едва 23-годишен. Годината е 1903-та.

Няколко месеца след като публикува книгата си, наема стая в къщата, където е починал Лудвиг ван Бетовен и се прострелва в сърцето. Надгробният надпис на паметника му, написан от неговия баща гласи:

Този камък лежи на мястото за почивка на един мъж, чийто ум никога не намери покой на земята. И след като откровенията на ума и душата му бяха такива, че не можеше вече да понася да се числи между живите, той потърси в царството на смъртта един от големите духове обитавали дома на Шварцпанирщрасе 15 и сложи край на земното си съществуване.

Приятелят му Артур Гербер в предговор към една от книгите му пише:

Никой, видял веднъж лицето му, не можеше вече да го забрави. То беше забележително с голямото си изпъкнало чело. Лицето изглеждаше особено поради големите очи, погледът сякаш обхващаше всичко. Въпреки младостта си, лицето му не изглеждаше красиво, даже беше грозно. Аз никога не го видях да се смее, да се усмихва. Лицето му беше винаги строго и сериозно. Само когато сме били навън, през пролетта, изглежда, че се отпускаше и тогава беше весел и в добро настроение. На много концерти сияеше от щастие. Най-интересните моменти, когато сме били заедно бяха, когато говореше за идеята, която го вълнуваше в момента, тогава очите му бяха изпълнени с щастие. В останалите случаи лицето му беше непроницаемо. Човек не можеше никога — с изключение на последните месеци — да открие на лицето му дори и намек за онова, което се случваше дълбоко в душата му. Към края напрегнатите мускули често щяха да се свиват и остри бръчки щяха да се появяват на лицето му сякаш той беше измъчван от непоносима болка. Ако го питах за причината, той се поставяше под контрол веднага, даваше уклончиви отговори или заговаряше на други теми.

Маниерите му често предизвикваха изненада, а понякога и усмивка, тъй като малко го беше грижа за традициите и предразсъдъците.

Влиянието на неговата личност беше най-силно през нощта. Тялото му ставаше сякаш по-голямо, имаше нещо призрачно в неговите движения и нещо демонично в неговите маниери. И тогава, както често се случваше понякога, речта му ставаше страстна и когато махваше във въздуха с бастуна или чадъра си, като че ли води борба с невидим дух, човек винаги си спомняше за персонаж от, породен от въображението на Е.Т.А. Хофман.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*