NU BOYANA, ну погоди или първи четири дни в кастата на Симпатягите

NU BOYANA, ну погоди или първи четири дни в кастата на Симпатягите

От Антон Терзиев

Всички нива над кенефа са отдавна и завинаги затворени. В интерес на истината, и кенефът е затворен, ако не познаваш правилните хора. В. К.

Притиснат плътно отляво и отдясно, кисна уютно в сладка отмала. Умората е вклинила кубинките и туристическите ни обувки между винтоверти, кабели, ръкавици и прочее разнороден сбирток. Шофьорът върти геврека на древния транпортер с успокояваща вещина. Наближаваме завоя с проститутката, възбудила ни напът за Банкя. Все едно още сме в казармата. Куче на токчета да бе минало щеше да предизвика фурор, камо ли тази платена красавица. „‘Са ако не му извием шията в тоалетната, не знам. Ш‘ му строшим главата да повръща“ – весело попръсква слюнка 25-45 годишен дребосък със спорадично окосмение под порести нос и бузи.

Гледа с изразителността на помияр. Зъбите му – усукани жици в кабел. До момента наливал бетон в изоставения проект за нов национален стадион и хамалствал в 6 кино-продукции. Според настроението на колегите името му варира между: Малкия тигър, Шефе, Лъвчето, Боби Лий, Жеки Чан, Боки. (Моето е Момчето с очилата, Другия, Пича, Симпатягата). Малкия тигър е женен, с дете, с огромен апартамент в жк. „Овча купел“ и по-малък в жк. „Хладилника“ – заменка за фамилна къща в Радомир, изпречила се на пътя на проекто-магистрала. – Работи бавно, за да не остарееш бързо – повтаря ми той. Преди време откраднал бутилка уиски дъмпъл за 600 кинта от фирмено парти в чалга клуб. Гламурният статус на върхушката от Киноцентъра лежи върху лоялните плещи на роби като Малкия тигър.

Локацията в Банкя представлява натирено от държавата-майка многоетажно соц. архитектурно кръвосмешение. 50 метра кален треволяк и натрошен плочник деляха сваления борд на тир-а ни от стълбищете на бетонната руина. Ако не беше „американеца“ (вид товаро-подемна количка) щяхме да издъхнем под десетките заключени в хубави метални сандъци бъкингамширски сървъри. „Да ги правим тук им излиза по-скъпо“ – разкри детайл в политиката на френския сериал просветен работник.

Обслужваната от NU BOYANA продукция се казва Section Zero. Люк Бесон й е продуцент, а действието включва близко бъдеще, руска мафия и корумпирано ченге. Беге квотата от актьори включва Деян Донков и Диана Любенова. Друго не подочух. Всичко е строго поверително, нали. Там се озовах след като дресинг асистент, приятелка на сестра ми – сценограф, ме уреди за общак на 50 (чисти – 41) лева надник, при работно време от 7.00-18.00 часа. Докато подписвам документите в добре отоплено счетоводство в сърцето на комплекса, превъртайки парчетата в компактдиск на Ерик Сати, белокос фин петдесегодишен българин упорито търси вниманието на хъркащо сред офисното оборудване куче от скъпа миниатюрна порода. По разширените зеници на счетоводителката, преписваща личната ми карта, разбирам, че зад гърба ми се е отворила и затворила врата. – Bonjur, Jean-Marc! – чуруликат всички в меден хор. Разпознал името на господаря си миниатюрният скъп пес потрепера в навитата на кравай постелка.

Разлятото на десетки хектара предприятие разполага с три раздалечени един от друг хангара претъпкани с реквизит. По забодените картончета на закачалките с дрехите вътре е написана историята на българското кино. Трите четирибуквени грации – Лена, Жана и Роза, държат ключовете им. Набори са с подписаните от младите Стефан Данаилов и Руси Чанев ретро-афиши. Едната е облечен в кубинки Голиат, втората е одухотворена, с метър-верижка на диоптрите и с почерпена с коняк усмивка. Третата притежава латино грим, перхидролен кок и вгорчената интонация на човек осъзнал, че е изгубил целия си живот за стинки.

Антиките гравитират около пеобразно монолитно здание, в коридорите на което групи от добре облечени и добре хранени млади мъже и жени с баджове на врата крачат сред фикуси, плакати на Рамбо, Ван Дам, Стивън Сегал и вендинг-автомати с еспресо за 50 стотинки с уверената походка на хора с КАРИЕРА, на хора с мисия изключваща губене на време за контакт с кастата на Симпатягите. Описът може да продължи с ел.майстори, гипсаджии, автомонтьори и дърводелци хванати на „каиш“ от 80-100 (Много обичат да говорят за контактите си. Ако не преувеличават – тарифата им е тази) лева надник. Кетъриниг фургоните са само за статистите, обикновено биещи крак по „Американската“ улица, там дето наскоро българските социалисти си снимаха рекламно клипче, за да излъжат ЕС, че не сме циганска държава. Каскадьори и спец. ефекти не виждам. Виждам кучета да правят тигели, захапали своето парче от баницата.

Първият ден кормим института по почвознание „Никола Пушкаров“ на бул. „Пушкаров“ – стандартна за времето си грамада, дала хляб на стотици труженици в БАН, сега в ликвидация. От славното минало на почвоведите е останало ведомственото кръчме. През счупените стъкла вятърът поклаща останки от умрели върху шестетажното стълбище птици, по стените – останките на Политбюро. Опоскваме стъклената посуда от лабораториите, металните маси, секциите, безхаберно зарязаните химикали, реактивите. По заснежената от пърхот капутка на Боби Лий се посипва живак от масивна газоразрядна лампа. Опитът ми да размърдам мързеливия задник на домакинката е скършен – Нема сяра, бе, с к‘во да посипем живака? Казаха – заобикаляйте го – лае дамата преди да ме напъди от одомашненото си, консервирало завинаги спомена за ранната й пролет кабинетче. – Веднъж се умира, бате – обобщава на едро Боби Лий-стоикът и продължава да дърпа надолу карантиите на института.

Втория ден разваляме gass station вдигната край Бухово. Бухово – червена сгур, уестърн трънак, отровена земя и гладни бивши ченгета. Под краката ни – 47 тона уран-метал. Реквизитът на сета включва истински банкомат, бензинови колонки, гуми, акумулатори, варели, блокове итонг, осветителни стълбове, стоманени плочи, радиатори – все тежко. Бутафорни са само мангизите, за които се гърбим. „В България се снима един единствен филм – споделя над водна чаша концентрат в обедната кръчма Стефан, старо куче патеньор. – Филмът „Тоалетна“. Ню Бояна? И дъ ню и дъ олд, все е кафяв голд. Състаряваме, загрозяваме; произвеждаме ръжда и смрад, ВСЕКИ БОЖИ ДЕН. За сто палки дневно, аз съм дебелото черво на Дейвид Варод.“
Него ден докато диша ацетоновия спрей, с който покрива квадратура вехтории, Стефан намества философията си с още дузина бири. Стъкленият поглед не пречи на професионализма в движенията му, само ги забавя. Завършил Академията, някога е рисувал портрети в Испания, Дания. Хамалите го занасят, шефовете са внимателно любезни с него. Гламурният статус на върхушката в Киноцентъра почива върху мораво налятата кожа на такива кротки камикадзета като Стефан.

Третия и четвъртия ден правим курсове с пълни с реквизит камиони до изоставените халета на софийската стокова борса „Зимница“. В тях се помещаваше „Зона Култура“ – НПО- инициатива в защита кандидатурата на София за културна столица на Европа 2019. Някои помещения още се държат от загрижени за еко-баланса стрийт-артисти, шофиращи ауди. Мъкна желязо покрай растафарианци и мъжкарани в цикламени чорапогащи с байкове за няколко бона. По Станиславски забавно, лепим наци-плакати, а етаж под нас се мъдри зловещия лозунг на немските концетрационни лагери: Arbeit Macht Frei/Трудът те прави свободен. Надписът всъщност е хипарски изписан със светлосиня боя, от което съдя че трябва да се разбира пасифистки и несъмнено е артефакт пак от някой фест. На гърба на боклучарника, сред мургавия контингент сортиращ пластмаса от метал, има оазис – спекуланти продават чешка бира с двайсет стинки по-евтино от магазина. Тъмната Bohemia-Regent осветява особено добре театъра на абсура. След стотици изкачвания, слизания и рокади на декора при нас засяда арт-директорката. Казва се Фарта. Сериозно, името е албанско. Г-ца Фарта е привидно крехко създание с кофти български и металически тембър. Стъпалцата й са наполовина педалите на джипа й. Предупреден за угрижената й муцунка не се учудвам, когато с ръце актьорски вдигнати към Бога, горгона Медузата на 900 лева седмично нарежда всичко да смени местата си няколко пъти. Силно й желая много следващи албански животи, без джип и придворни.

– Усещаш ли как се налива картата ти с кешовица, а, бате – хили се през зъби Иван докато сме лява и дясна ръка в пренасяне на някакъв чугуний и рапира: – Ще има довечера какво да сложиш на масата, бате – хлеб и спирт, ю ноу. Ъ-ъ. Т‘ва е моят живот, бро. Just another week in paradise. И се радвам, че си част от него, бате. Поркане и бачкане – бачкане и поркане, ю ноу.“ Иван е светнат шегобиец, който дава да се разбере, че никой глупак не може да го засегне кой знае колко дълбоко. Умен е, но не скатава. Джобс дискрипшън: асистент на дресинг асистента. Струва 80-так на ден.

Някога професионален катерач, в свободното си време семплира хип-хоп. Косъмът на Митовски и Бесон е лъскав заради късмета да имат на разположение такива бели негри като Иван.
Атрактивната проститутка на Околовръстното вече не е сама, но другата жрица е блед нещастен призрак пред надипленото по стегнатите бедра на колежкатa кремаво боди. Момчетата се хвърлят на стъклата в дюдюкания и възвратно-постъпателни движения на среден пръст в дупката на безименен и палец. Поощрена, циганката отвръща с устни-поничка и енергично разлюляване нагоре-надолу на две шепи гръд. Две шепи гръд, които знаят отлично как да вземат своята цена на пазара. Мотивацията на трудовака да не роптае срещу жребия си до голяма степен е обоснована от такива гледки.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*