„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих или мизантропията като еволюция на мировата скръб

„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих или мизантропията като еволюция на мировата скръб

За Автора

Стефани Гончарова е родена през 1996г. в София. Завършва столичното 32 СОУ с изучаване на чужди езици „Св. Климент Охридски“ през 2015.

Понастоящем следва Португалистика в СУ. Нейна поезия е публикувана в електронно списание за литература „Кръстопът“, онлайн изданието DICTUM и в Литературен вестник.

От ранна възраст развива афинитет към литературата; активно се изявява и взима участие в разнообразни конкурси и формати със свои стихове и есета.

AFR„Африканският приятел“ от австрийския германист и възпитаник на виенското театрознание Йоханес Гелих стъпва на българската сцена през 2011, благодарение на издателство Black Flamingo Publishing.

Ако смелият дизайн на корицата предизвиква смесени емоции, то сюжетът на книгата съдържа заряда да смути още повече.

В него авторът поставя по един привидно лежерен и видимо безпристрастен начин болезнено актуални проблематики, формиращи профила на масовия модерен човек.

Централната фигура в лекия по обем но не и за преглъщане роман е тридесет-и-нещо годишен мъж, принуден да се завърне в родния си град за погребението на баща си. Поводът по никакъв начин не пробива неговото нихилистично отношение към битието и катализира само раздразнение и досада. Когато влиза в един местен бар, главният персонаж е случайно срещнат от свой бивш приятел, който развълнувано и настоятелно го кани да гостува в собствения му замък за уикенд-а, където ще се съберат да купонясват по традиция с още двама някогашни съгимназисти. Той отегчено отказва, не, защото е в траур и скърби, а от вътрешен мързел и летаргия. По стечение на обстоятелствата все пак се оказва в уречения крепостоподобен дом заедно с домакина (Макс) и другите двама (Марсел и Хуго), където дните им ще бъдат ознаменувани от няколко проститутки, едно убийство и много алкохол.

Обстановката е камерна, готвачът преднамерено се опитва да пресъздаде духа на Средновековието чрез разнообразни софистицирани ястия, присъщи за епохата. Което е парадоксално, предвид противостоенето на, от една страна, взаимозависимостта на средновековните жители в рамките на общността и чувството им за дълг и принадлежност, и егоцентризма, присъщ на съвременната персона, търсеща само своето и въпреки това все недокрай успяваща да открие себе си, от друга.

Това се намеква от портретите на четиримата меркантилни и нравствено стерилни мъже; конюнктурни личности, върху които се извършва вивисекция на настоящата западна действителност.

Името на първостепенния герой е премълчано, като че това би могъл да бъде всеки. Аналогията между него и Мьорсо от „Чужденецът“ на Камю идва естествено.

В „Африканският приятел“ повествователят е отчужден и дистанциран; апатичен към всичко и излъчващ хладно безразличие дори към тези, които демонстративно го наричат свой приятел. Той е обвързан, но не и влюбен, нито верен. Застинал е в състояние на безгръбначност – за него няма значение къде се намира или какво прави, няма мнение или позиция, сякаш вижда абсурда и гротеската, пропили ежедневието ни като токсична козметика, с която се мажем и загниваме незабелязано отвътре, но дори не може да изпита бунт или презрение.

Светът е разграфен на „аз“ и „те“, а „другият“ в случая е един негър, похлопал с Библия в ръка на портата на замъка, докато приятелите, пияни и празнуващи, се обнадеждават, съдейки по цвета на кожата му, че е наркодилър, и го приемат.

Последвалата жестокост и брутална аномия от тяхна страна към този африканец, когато отваря темата за Бог и се поинтересува от личните им убеждения, е тъжна.

Екзотичният непознат влиза във функнцията на дишащ стълб, който хвърля сянка на екзистенциалност над дискурса на безгрижното им гуляйство.

Сякаш замъкът е метонимия за вакуум на лъжливо блаженство, където потискането на духовните рецептори вирее и избуява свободно.

Именно поради това африканецът става не само обект на расизъм, а и на озлобление; сякаш на Макс, Марсел, Хуго и анонимния протагонист им е втръснало от религиозни активисти и християнския лайтмотив, чието проповядване най-много да докара рефлукс на недоброволно слушащия.

Но да се ограничи прочитът на конкретната случка до чисто отвращение от вярата би било тесногръдо и несправедливо спрямо концепцуално заложеното. Иосия – така се казва чернокожият (саркастично) „приятел“ – всъщност подкопава основите на смисъла, върху който се крепят животите на европейските представители, загатвайки за дефицит на центробежна сила и задвижваща стойност на измамно задоволителното им, но всъщност тотално изстискано от автентична радост, съществуване.

Когато африканецът е първо пребит до смърт от домакина, а после и хладнокръвно застрелян под езика от главното лице, извършители и свидетели не преживяват разкаяние или епифания, а само панически страх за собствената си кожа и потенциалните законни последици, съпътстващи криминалното им проявление. Затова влагат голяма доза усилие в заличаването му и слънцето на успеха изгрява над хоризонта им. Имаме престъпление без наказание, катаклизъм без посттравматичен стрес.

За финал квартетът отива на елитарен театър, всеки с по още едно тъмно петно в съзнанието, което психолозите им сигурно ще им направят услугата да изчегъртат.

В стилово отношение мислите и събитията са разгърнати чрез един непринуден и неутрален похват, което прави макабрения привкус на прочетеното още по-горчив.

Книгата се забива като габърче в ахилесовата пета на оксиденталната машина.

Стефани Гончарова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*