Джанис Джоплин: Струваш толкова, колкото това, с което се задоволяваш

Джанис Джоплин: Струваш толкова, колкото това, с което се задоволяваш

Утрешният ден никога не настъпва.
Винаги е днешният.
Джанис Джоплин

Джанис Джоплин се ражда на 19 януари 1943 в Тексас. След като завършва гимназия, прекарва един семестър в колежа по технологии Lamar State в нейния роден щат Тексас. По-късно се прехвърля в Университета на Остин, но не завършва обучението си, въпреки че е отличен студент.

Още докато учи 20-годишната Джанис записва първата си песен в къщата на един приятел – “What Good Can Drinkin’ Do”. От там нататък я залива мощна вълна от любов, наркотици и най-вече музика.

Арестувана е за непристойно поведение и вулгарен език спрямо полицейски служители през 1969, по време на изпълнение в Тампа, Флорида. Позволяват й да завърши изпълнението си, преди да я арестуват, но по-късно обвиненията отпадат като заключението на съдията е, че тя просто е упражнявала свободата на словото си. 

Нейното Порше кабриолет 1965 се намира в Залата на славата на рокендрола в Кливланд, щата Охайо.

Джанис Джоплин има трета степен черен колан по карате Кенпо, но обикновено използва по-примитивни средства за самоотбрана, за което разказва Джеймс Риордан в “Break On Through: The Life and Death of Jim Morrison”  – разбива бутилка ликьор в главата на Джим Морисън. „Е, тя взе една бутилка Southern Comfort, протегна се от колата и го удари по главата с него. Той беше в безсъзнание. На следващия ден видях Джим на репетиция и той ми каза: „Каква прекрасна жена! Тя е страхотна!“

Една от най-великите певици на човечеството умира сама от свръхдоза хероин в един мотел в Лос Анджелис, на 27 години. Това се случва 18 дни след смъртта на Джими Хендрикс и 9 месеца преди тази на Джим Морисън. Джанис заема достойно място си заедно с тях в Клуб 27.

Младата Джанис изготвя завещание, като оставя 2500 долара за погребален купон, на който да раздават шоколадови кексчета с хашиш. След смъртта тялото й е кремирано и прахът й е разпръснат от самолет в Тихия океан.

Да съм искрена със себе си, да съм този човек, който живее вътре в мен, да не играя игри. Това е, което се опитвам да направя, да не залъгвам с глупости себе си и да не залъгвам някой друг.

Не прави компромиси със себе си. Ти си всичко, което имаш.

На сцената правя любов с 25 000 души, а после си тръгвам сам-самичка към къщи.

Винаги съм искала да бъда артист, каквото и да означава това. Както другите момичета искаха да станат стюардеси. Четях. Рисувах. Размишлявах.

Да си интелектуалец само те поставя пред множество въпроси и никакви отговори. Можеш да изпълниш живота си с възгледи и идеи и пак да трябва да се прибираш вкъщи сам. Всичко, което наистина притежаваш, което наистина има значение са чувствата. За мен това е музиката.

Музиката няма нищо общо с печеленето на пари… или поне не би трябвало.

Не прощаваме на хората, защото го заслужават. Прощаваме им, защото те имат нужда от това и защото ние се нуждаем от това. Всички се нуждаем от това.

Ако ти се случват повече гадости, отколкото заслужаваш, знаеш какво трябва да направиш, човече. Знаеш…, просто ти трябва повече музика.

Публиката иска любимите й блусари да са нещастни и страдащи.

Граби с пълни шепи от живота, докато можеш.

Можеш да унищожиш сегашния момент като се тревожиш за утре.

Ще купонясвам, докато съм на тази земя. Ще си взема всичко днес и сега. Не знам къде ще съм след 20 години, така че смятам да продължавам да прекалявам, защото ако започна да пестя и съхранявам части от себе си, няма да остане нищо за самата Джанис.

Нямаш никакво време за чакане. Просто трябва да се огледаш и да си кажеш: „Ето, това е! Това е наистина всичко, което трябва да е. Това малко нещо.“

Няма да има повратна точка. Няма да има „следващия месец ще съм по-добър, следващата шибана година, следващия шибан живот“. Нямаш никакво време за чакане. Просто трябва да се огледаш и да си кажеш: „Ето, това е! Това е наистина всичко, което трябва да е. Това малко нещо.“ Всеки се нуждае от такива малки неща и може да ги има. Всеки се нуждае просто от малко…увереност от някой друг, и може да успее. Всеки, всеки се бори да защити малките си чувства. Всеки се опитва колебливо да ги изрази, но после се отдръпва. Това е толкова повърхностно и изглежда толкова… изглежда като срам. Сякаш сме толкова близо до това да сме истински, добри, открити и даващи. Но не сме. Няма и да бъдем.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*