Иван Димитров: Възкресение

Иван Димитров: Възкресение

За Автора

Иван Димитров е роден през 1983 г. и е завършил Българска филология. Автор е на стихосбирката „Поет на портрет“, сборника с разкази „Местни чужденци” и на романа „Животът като липсваща лъжица” .
Осъзнах смъртта на Папагала чак когато пристъпих в таванската стая, където беше живял. Като ми казаха, че е прегазен, заплаках, исках да се скрия някъде, без да има къде. В същото време дали защото бях чул новината по телефона, дали заради друго, не си давах сметка, че съм го загубил завинаги. Но докато крачех сред вещите му, сред неоправеното му легло, прашасалия, отворен лаптоп на кухненската маса, недоизпушения бонг, разбрах, че той си е отишъл завинаги.

Така и не свикна с този прякор. Мръщеше се. Цупеше се. Нямаше проблем да му кажеш „ей, папагал”, но случеше ли се да подметнеш, че кълве някой сандвич, или да го питаш откъде е долетял тази вечер, или че оперението му много ти допада, кипваше, сбърчваше челото си в три успоредни бръчки, а ако не беше на кеф, можеше така да те напсува, че дълго да не ти хрумне да се бъзикаш с него. Без да си дава сметка с тези реакции той допълнително предизвикваше шегите ни.

Прякора му лепнахме едно лято на „Смокиня”. Той отдавна имаше навик да повтаря въпросите, които му задаваш или да пита за недочути думи от разговора, мисля, че слухът му беше слаб. Ти го питаш: „Как си?”, той започва отговора с: „Как съм?”. Или: „Закусвал ли си днес?”, той: „Закусвах ли днес?” Или в компанията се върти разговор около едно пътешествие до Змийския остров същото лято, а той отпие от мастиката си и пита: „До кой остров?” Явор каже, че не се сетили да вземат вода и се провикнали на хората в една лодка, която минавала на стотина метра дали имат вода, а те им хвърлили шишенце от половин литър, което трябвало да стигне за дванайсет човека. „От колко литра било шишенцето?”, питаше Папагала.

Един следобед бая се бяхме напушили и лежахме на плажа. По-рано бяхме организирали воден бар, тоест бяхме се къпали, подхвърляйки си бутилка мастика и бутилка джин с тоник. Разговорът се въртеше около това кой да отиде до магазина за нова бутилка мастика, а Папагала не спираше да повтаря нашите въпроси или да превръща незначителни детайли от разговора в нови въпроси по типично неговия начин, когато аз не издържах.

– Моля те, копеле. Спри. Повтаряш като папагал, мамка му.

– Папагала! Папагала! – захилиха се всички и от онзи ден той стана Папагала.

Кой би си помислил, че три години по-късно някаква кола ще го блъсне на пешеходната пътека и ще го остави на място?

Вече беше организиран протест срещу безотговорните шофьори. С искане те да спазват правилата за движение по пътищата. Не големите правила, а онези миниатюрни правила. Като онова, че като видиш знак за наближаваща пешеходна пътека, трябва да намалиш, защото някой пешеходец може да се появи изневиделица.

По форумите моментално плъзнаха коментари за случилото се. Някакъв си Nature Boy негодуваше, че пешеходците и колоездачите нямат никакви права. Самият той бил дългогодишен колоездач и на няколко пъти му се било случвало да се разминава на косъм с небрежни шофьори. „Tiq zleta zabravqt ponqkoga, 4e si imat kupe, koeto gi pazi. Nie koloezda4ite nwmame kupe 🙁“ Друг, чиито никнейм беше Disaster Area, казваше: „Миналата седмица едно порше мина на пешеходната пътека пред мен със страхотна скорост. Като за световно. Профуча на няколко педи от мен. И това се случва под носа на двама полицаи, които си бъркат в носовете, облегнали се на патрулката. Дремят, келешите с келеши. Приближих се към тях, беше ми кипнало, нали разбирате, когато чух единия полицай да казва на другия: видя ли каква кола, ей! Страшна машина! Те заговориха за поршето и ми стана ясно, че няма смисъл да се оплаквам. Какво бях аз? Някакъв скапан пешеходец!”

Срещаха се трийсетина подобни коментари. В дискусията се появиха и шофьори, които се оплакваха, че пешеходците в България често били опасни сами за себе си като се хвърляли да пресичат на необозначени места в най-неподходящите моменти. Логично, останалите коментатори се нахвърлиха на шофьорите с разнообразни и често напълно излишни обвинения.

Папагала беше прегазен преди четири часа. На мен ми се обадиха като на негов приятел. Родителите му вече пътували насам. Хрумна ми, че той обичаше да пафка, винаги имаше ганджа в себе си и вероятно техните не биха се изкефили да открият грамажа му. Бяхме добри приятели и когато той пътуваше извън София, поливах растенията му. Той ми беше извадил ключ, който и до днес висеше на връзката ми редом с ключовете от квартирата ми, с тези от апартамента на баща ми и с тези от апартамента на майка ми. Тази година Папагала не гледаше растения, но с трева без никакво съмнение разполагаше. Отворих кухненския шкаф и измъкнах херметическото пликче от познатата оранжева чаша, на която с черни букви пишеше Berlin. Прибрах и бонга, листчетата, картончетата от пепелниците. Унищожих всички доказателства.

Срещата за протеста беше след половин час само на две преки оттук, а навън валеше сняг и духаше вятър. От няколко дни времето чупеше всякакви минусови рекорди. Отдавна не се беше случвала свирепа зима като тази. Нямаше причина да излизам на студа и реших да остана в квартирата още двайсетина минути.

Таванската стая беше напоена с присъствието на Папагала. Или с отсъствието му, трудно ми беше да преценя. До леглото лежеше отворен екземпляр от „Автобусния шофьор, който искаше да бъде бог” на Едгар Керет, една книга, която той обожаваше и не спираше да препрочита. Вдигнах я, прочетох първия разказ „Пристъп на астма”, който беше едновременно най-кратък и най-добър, поне според мен. Един от онези разкази, които не забравяш след прочитане. За които си спомняш изведнъж на някое неочаквано място като кварталната месарница, тоалетната на третия етаж в НАТФИЗ или докато правиш секс с полупознато момиче в три сутринта. На стената беше залепен плакат от концерта на Massive Attack в София, на кухненската маса жълтееше тръстиков панер с три червени ябълки. В хладилника открих сирене, кисело мляко, буркан с кисели краставички, в който плуваше само една краставичка, няколко яйца, масло и майонеза. Ръженият хляб в панера над хладилника дори не беше разопакован.

Сринах се на леглото и избухнах в плач.

Папагала го нямаше.

Никога повече нямаше да се видим, да разговаряме несериозно за сериозни неща в запушени заведения далече след полунощ. Никога повече нямаше да видя тъпата му физиономия, когато се напиеше. Нямаше да му се обаждам в седем сутринта, за да го събудя и да го ядосам.

Папагала беше отлетял завинаги.

Плачех, по бузите ми се стичаха сълзи, коремът ми избухваше в конвулсии. Имах усешането, че едновременно съм там, на леглото, плачещ, разбит, загубил най-добрия си приятел и се гледам отстрани, хладен, трезв, прагматичен.

Когато плачът утихна, се изправих и заразглеждах отново вещите му. Кухненската маса с бяла мушама на череши, чашата недоизпит билков чай, мигащата зелена лампичка на лаптопа, която недвусмислено подсказваше, че той е включен.

Стоварих се на паянтовия дървен стол пред заспалия лаптоп. Често упреквах Папагала за това, че вечно го държеше включен и че като го взимаше със себе си, не изваждаше зарядното в контакта и то продължаваше да дърпа ток. Сега обаче не се ядосах. Натиснах копчето и екранът светна. Пред очите ми изплува статия от Уикипедия за Tom Waits. В горната лента на браузъра се мъдреха два отворени подпрозореца – текстът на “Chocolate Jesus” и профилът на Папагала във фейсбук.

Не знам защо отворих профила във фейсбук. Стената на Папагала вече беше изпълнена със съболезнования:

„Ще ни липсваш.”

„Бъди все така цветен :)”

„1 минута по обяд за 25 годишната ти душа, Папагал.”

„Прекрасен Папагал… винаги ще те обичаме!”

„Твърде млад отлетя към шарените гори на един по-добър свят.”

Понечих и аз да напиша нещо, но бях в профила на Папагала.

Тогава, не знам защо, влязох в настройките. Паролата за имейла му беше sunflower87. Въведох я в полето за „стара парола”, в това за нова написах една от моите пароли и сега единствено аз разполагах с вътрешен достъп до неговия фейсбук.

Беше станало време да тръгвам. Изключих лаптопа, огледах се за последен път, запитах се дали не бях пропуснал да прибера някой атрибут, свързан с неговите марихуанени увлечения, проверих още веднъж и като се уверих, че съм почистил всички следи, излязох.

На следващия ден отпътувах за погребението в Пазарджик. Родителите и брат му още се намираха в шок. Плачеха, говореха ту нормално, ту несвързано. Спомняха си за Папагала. Трепереха. Помогнах им с каквото можах, не с много. Не можеш да помогнеш кой знае колко на семейство, което току-що е загубило сина си. Не мога да скрия, че и аз не бях в кой знае каква форма.

Нямах представа за какво ще ми послужи паролата за фейсбук профила, на който продължаваха да пристигат съболезнования, клипове на любими песни, негови снимки, но 40 дни по-късно, в деня на панихидата, влязох в него и публикувах усмивка.

Хората се шашнаха. Някои веднага схванаха каква е работата, други не знаеха какво да мислят. Аз също не знаех какво да мисля: най-учуденият от тази постъпка бях аз самият.

Три месеца след смъртта му написах, че е намерил покой.

Година по-късно написах, че изпраща поздрави на всичките си приятели.

Ще продължа от време на време да пиша от негово име в профила. Да поддържам активно неговото онлайн присъствие. Струва ми се, че така запазвам една миниатюрна, много важна за мен частица от него жива. Е, не е като да възкръснеш наистина, но и това е нещо.

Виж още от Иван Димитров в lunatic.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*