Иван Димитров: Животът като липсваща лъжица
Снимка: Яна Лозева

Иван Димитров: Животът като липсваща лъжица

Иван ДимитровОТВАРЯМ ВРАТАТА НА МАЗЕТО. Вътре цари пълна мизерия. По стените са струпани столове, старо колело и кашони, пълни с бог знае какво. Всъщност майка ми знае, но ми е все едно. Повечето неща са боклуци, маскирани като спомени, само малка част от тях са мои. Така става със спомените – накрая се озовават в някое влажно мазе, където бавно мухлясват и чакат да бъдат изхвърлени. Влизам при тях. Искаше ми се да се запознаем в по-нормална обстановка. Колкото и тъпо да звучи, първото впечатление е най-важното, но обстоятелствата са такива. Надявам се да ме извините. Казвам се Никола, на двайсет и една години съм и няма да описвам как изглеждам. Описанията са прекалено задължаващи и крият опасност да ме разпознаете, а се опитвам да го избегна. Предпочитам да остана анонимен, поне засега.

Ако нещо е по-шокиращо от мизерния интериор на стаичката, то това са действията ми. Настанявам се на канапето. В едната си ръка държа лъжица. Дотук добре. Нищо лошо. Поне докато не изваждам от джоба си малкото пакетче с хероин и не изсипвам необходимото количество в лъжицата. С другата ръка опирам в долната част на лъжицата пламъка на обикновена жълта запалка от двайсет стотинки, която купих от една от онези грозни сергии по спирките, дето продават почти всичко. Отгоре клокочи хероинът. На дюшека до мен лежат захвърлени спринцовка и игла.

Продължавам да играя с пламъка. Наблюдавам с интерес клокоченето на кафявата течност. Мътна и гореща, тя е гаранция за безпаметно щастие. Друсането вече не ме отблъсква, не и след всичко, което се случи. Преди време не можех да си представя как забивам иглата във вената си, от самата картина ми се драйфаше. Сега повече ми пука за вашата реакция, отколкото за мен. Боя се, че след време ще ме срещнете на улицата, ще ме презирате, ще ме обиждате и ще ме отминавате като поредния наркоман.

Вместо да ви убеждавам, че не съм типичният наркоман, предлагам вие да прецените сами дали това е така, като чуете историята ми. Как лъжицата с хероин попадна в ръката ми? Как се озовах в тази стая? Какво съм преживял, за да стигна дотук? Ще очаквам с нетърпение вашата присъда в края на разказа. Междувременно ще продължа със занятието си. Надявам се това да не ви пречи.

Авторът Иван Димитров обяви на страницата си, че от днес, 12 август 2015 г., е решил да публикува целия текст на първия си роман – „Животът като липсваща лъжица“ – на блога си. Романът е в много кратки глави – по една ще излиза всеки ден. Начинанието ще продължи повече от два месеца.

4 коментара

  1. бе, вас не са ли ви учили, че лъжиците изсмукват на херцата есенцията? истината е в железните капачки от патрончета, ама ся лъжиците са на мода, а?! аман от пишман-наркомани. даже и друсалки не знаете как да бъдете… ама иначе ви се иска да бъдете някои. нещо на много хора взе да им става лъжицата мост към ъндърграунд културната популярност. измрете всичките ве!!! с таз лъжица мое само да сърбате супата на собствената си посредственост.

    • Хей, конче! Коментарът ти е гротескно жалък! „Ъндърграунд културна популярност“?!! WTF?! А твърдението ти, че лъжицата е мост към каквото и да било, направо е невероятно!!! Но все пак, важното е, че знаеш за капачките… Тези „пишман“ наркомани с лъжиците могат само да завиждат на висшето ти просветление и да се срамуват да се нарекат „друсалки“. Ти си Героин!

      • НаКафе ли?! – НаКафево! Героин сме до един!
        сме гротескно недоносче със вклинен в плътта ни СПИН!

  2. …гледал е тоя глупак лъжици и хероин на видеокасетки от мулти видео център…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*