Ървин Уелш: Мръсен № 18733

Ървин Уелш: Мръсен № 18733

Това е последната, най-забита част от Сохо — тясна, занемарена, с воня на евтин парфюм, пържено, алкохол и разпилян боклук от скъсаните черни торби по ъглите. Ръждясали редове от неонови лампи бавно, почти насила припукват и осветяват с безжизнената си светлина сумрака, в който се сипе немощен дъждец.

От време на време поглеждаш към търговците на върховни удоволствия, онези нагли типове с квадратни челюсти, бръснати глави, изтупани в костюми и пардесюта или към курвите, които се чукат за крек, накацали по стъпалата, чиито лица се извръщат в оголеното болнаво жълто на крушките след преминаващите отегчени пичове, нервни туристи и пияни тийнейджъри с ехидни усмивки.

Тук обаче се чувствам повече у дома, отколкото където и да било. Когато влизам в бара, минавайки наперено покрай мускулестия тип на вратата, с когото сме на ти и чието скъпо палто се развява от вятъра, това за мен е знак, че съм изминал дълъг път, откакто работех с онези отрепки в сауната на Лийт и сводничех на херокурветините, които се чукаха за дози.

Хенри Буцата ми кима:

— Как си, Сай, приятелю!

Опитвам се да сдържа онова неволно разширяване на ноздрите си, което ми се изплъзва при всяка среща с безмозъчна мутра, просто защото човек има нужда от тях, а копелетата винаги усещат, когато ги гледаш от високо. Така че физиономията ми се набръчква в потрепваща усмивка.

— Бива, Хенри, бива. Малко ми е чоглаво, приятелю. Все си го слагам там, където не трябва.

Хенри кима мрачно, после бъбрим известно време, докато наблюдавам студените му очи, потънали в този първобитен череп, които от време на време поглеждат през рамото ми към нещо, което става зад мен. Стрелва по някой зверски поглед, с който да усмири дребните крамоли, преди да са прераснали в нещо по-сериозно.

— Тук ли е Колвил днес?

— Не, слава богу — отвръща Хенри. Това е сигурна територия за разговор. И двамата мразим шефа от все сърце. Докато казвам чао на Хенри си мисля за жената на Мат Колвил. Когато котката я няма… Трябва да звънна на Таня да дойде, за да я пласирам на някой баровец. Звъня на мобилния, но изненада, изненада, официален глас ме информира, че номерът е отрязан. Не е лесно да се грижиш едновременно за кокаиновите и хероиновите си навици без да забравяш да си плащаш сметката за телефона. Пропиляна е една дребна възможност и усещам леки хладни тръпки както винаги, когато индиректно ми се причиняват неудобства от безотговорните действия на другите.

Но без Колвил, докато Дюри е в офиса, аз съм господар. Марко и Лени също са днес на смяна, и двамата добри, нахъсени кожодери, което означава, че моята работа е чисто представителна. Седя си главно от дясната страна на бара, просто ей така, за компания, като ставам да обслужа и обсипя с любезно внимание някоя и друга важна мутра, футболист, престъпник или много секси гадже (без изключение). След края на смяната се отбивам в магазина на Рандолф и купувам цял куп гей-порнография, предназначена за анонимен подарък на едно старо мое приятелче. После отивам за по бира в едно невзрачно кафене. Винаги обичам да се забия на някакво такова място след клуба. Нещо като социалния еквивалент на хубава отпускаща вана. Мястото е точно такова каквото го искам, безличен паметник на липсата на въображение. Тук е Сохо, но би могло да бъде навсякъде, всяко място без собствена физиономия.

Бях леко вкиснат и затова установих с учудване, че смяната беше минала сравнително леко. Струваше ми се, че и времето беше доста по-напреднало. Дори отново започнах да се ядосвам на глупостта и слабостта си. Слабостта си да се надрусам с Крокси, сякаш това, че ме е уредил с квартира и съм ползвал пикапа и мускулите му, му дава право да ме трови с всякакви химикали. Копелето е напълно безполезно. Те всички са. Шибаната малоумна кучка Таня пък виси по Кингс Крос, докато аз я уреждам да изкара нещо по-прилично от баровците в клуба. Просто слабост, това е. И колкото повече остаряваш, толкова по-голям лукс е да си позволяваш подобна слабост.

Но край на самосъжалението. Все пак избутах леко смяната и вече съм се разположил в друг бар в Сохо с едно навито готино гадже в официален костюм. Казва се Рейчъл и бачка в рекламата, тъкмо е направила суперуспешна презентация, леко е пийнала и непрекъснато повтаря „господи божичко“ за щяло и нещяло. Хванах погледа й в бара, в последствие разменихме усмивки и комплименти и я отделих от пияната й компания. Разбира се, точно в момента ремонтирам собствения си апартамент в Айлингтън и съм принуден да живея в долнопробната гарсониера на един приятел. Благодаря на Бога за този костюм Армани — струваше си всяко пени, което бях дал за него. Предлагам да отидем у тях — в Кемдън и тя казва:

— Господи божичко, съквартирантката ми точно сега е поканила гости!

И така, налага се да го преглътна и смотолевям Ийст Ейт адрес на мини-таксито. Поне копелето проявява малко приличие и се навива да ни закара. Ония чекиджии от черните таксита направо те режат или ако пък те вземат, се държат пренебрежително, все едно са някакви шибани социални работници. И всичкото това, за да благоволят да ти измъкнат цели двайсет лири за някакви пършиви осем-десет километра. Дори това арабско или турско копеле иска петнайсет.

Косите ми скрити погледи, хвърлени дискретно към Рейчъл в паузите на разговора, говорят, че очакванията й стават все по-скромни с всеки прекосен светофар. Тя обаче е доста приказлива, а на мен ми е трудно да се концентрирам заради зверския махмурлук от уикенда. Освен това, когато знаеш, че вече си я заковал, обхваща те онова чувство на нервна досада. Когато чукането ти е в кърпа вързано и няма мърдане, ритуалът става толкова потискащ. Първо приказваш общи приказки, после минаваш на глупости за Бени Хил. Следва най-тежкото — да слушаш, но то е и най-важното. Важно е защото забелязвам, че тя има нужда да се преструва повече и от мен как цялата работа има някакво лустро и е (поне хипотетично) повече от едното чукане, повече от чиста похот. Що се отнася до мен, идва ми да изкрещя — затваряй си скапаната уста, сваляй си шибаните бикини, ние никога няма да се видим след това и ако случайно пътищата ни се пресекат, ще прикриваме неудобството си със стоицизъм и фалшиво безразличие, а аз ще се сещам — с ненавист — за звуците, които издаваш, когато се чукаш и за съжалението, изписано по лицето ти на другия ден. Изпъкват само негативите, те са единственото, което изобщо се помни!

Но това няма да свърши работа, защото ето ни по стъпалата и вътре в гарсониерата, аз, извиняващ се за „бъркотията“ и за това, че мога да предложа само бренди и докато тя продължава да дрънка отговарям, да, по рождение съм от Единбург и наливам питиетата. Чувствам се адски доволен да открия две неразопаковани чаши за коняк.

— О, градът е истинска прелест. Преди няколко години бях там на Фестивала. Изкарахме велико — осведомява ме тя и продължава да ровичка из кашоните с плочи.

Подобно изказване би било адски префърцунено и заядливо за ушите на човек от кварталите, но всъщност ми прозвучава толкова мило, докато въртя закачливо брендито в чашата. Наслаждавам се на грациозността й, на съвършената кожа и тази широка усмивка, докато тя казва:

— Бари Уайт… Принс… великолепен вкус за музика… има и много соул и гараж…

И не е само топлината от брендито, защото, когато тя взима чашата си от ниската стъклена маса, усещам как въображаемия цип в стомаха ми започва да се отваря и си мисля СЕГА. Сега е времето да се влюбиш. Просто отвори шибания цип и нека ви погълне нечистоплътния екстаз на любовното храносмилане. Гледайте се глупаво в очите, говорете глупости, надебелявайте заедно. Но не. Правя точно това, което винаги правя и използвам секса, за да прецакам любовта като я сграбчвам, наслаждавайки се на театралния й шок и се целуваме, после се събличаме, опипваме, лижем, и чукаме.

Преди това обаче успявам да се уверя, че нейната заплата и длъжност в съответната организация, както и произходът й не са толкова впечатляващи, колкото първоначално предполагах. Тя бе едното нищо. Кръгла нула. Понякога наистина трябва да положиш големи усилия, за да не опознаеш някого.

След кратък сън отново продължаваме. Веднага щом ми става й го вкарвам и се тресем и мятаме ритмично докато експреса в 7.21 до Норуич профучава с тътен през спирка Хакни Даунс, сякаш и нас ще отнесе в Ийст Англия със себе си, а тя стене:

— О Господи… Саймън… Сай-мъ-ъ-ъ-н…

Рейчъл заспива и аз се измъквам, оставяйки бележка, която я информира, че трябва да ходя рано на работа и че ще й се обадя. Отивам в кафенето отсреща и си вземам чай в очакване да излезе. Очите ми леко просълзяват, когато се сещам за красивото й лице. Представям си как се качвам обратно по стълбищата, може би даже с цветя, как разкривам душата си, заричам се в нетленна любов и обещавам да направя живота й изключителен като онзи принц на белия кон. Тази фантазия е колкото женска, толкова и мъжка. Но нищо повече. Гади ми се от някакво усещане за загуба. Лесно е да обичаш или да мразиш някого, когато го няма. Някой, когото всъщност не познаваш. В това наистина ме бива. Големият проблем идва щом нещата станат твърде лични.

После, като полицай дебнещ заподозрян, я гледам как излиза от входа. Движенията й са напрегнати и сковани. Тя прави опити да се ориентира и изглежда като птиче паднало от гнездо — противна, недодялана и непохватна, напълно различна от прелестната вдъхновена от алкохола богиня, която сподели леглото и за кратко живота ми миналата нощ. Обръщам на спортните страници на Сън.

— Мисля, че на Англия им трябва шотландски мениджър — извиквам към Хасан, собственикът турчин. — Шибаният Рони Корбет или някой подобен. Копелето е от Хартс — обяснявам и допирам до устните си горещия подсладен чай.

Когато се връщам в гадната дупка горе, Рейчъл е оставила част от своето ухание, което ми идва добре, и бележка, което пък не ми идва чак толкова добре.

Саймън,

Жалко, че те изпуснах тази сутрин. Бих искала да се видим пак. Обади се.

Целувки,

Рейчъл.

Така. Винаги е по-добре да зарежеш някой, който иска да те види отново, защото неизбежно идва времето за раздяла, когато не иска да те вижда повече. Толкова по-просто и приятно. Смачквам бележката и я бутвам в кофата.

Никак не мога да определя мястото на Рейчъл в моята схема. Когато започвах своя престой в Лондон, незаконно настанил се във Форест Гейт, бях решил да проправя пътя си на Запад — от лъскави есекски гаджета през заможни еврейки в Северен Лондон до новобогаташки дъщерички. Всички те обаче знаят какво искат. Първите заменят секс за материални придобивки, с вторите си разменяте неврози, а последните те скъсват от чукане, но халката на пръста не е за теб, тя е обещана на някоя еднопородна свиня. Тия кучки винаги имат уговорени женитби, които са си чисто кръвосмешение. Така се отказах да бройкам дебютантки и се завърнах обратно в Хамстед.

Сега Таня, която пък изобщо не ми влиза в класацията, звъни на червения мобилен, за да ми съобщи, че пристига. Представям си лицето й, бяло като череп, което в последните години не е виждало повече слънце от вампирът Носферату, разранените й неестествено големи устни, подобни на лоши имплантанти, резките й конвулсивни движения и погледа й на насекомо.

Залепвам разписанието на Грейт Ийстърн Рейлуей на таблата на леглото и докато Таня се дотътри успявам да разтребя. Тя ми признава, че скапанякът Мат Колвил й е изритал задника от бара оная вечер. В големите й очи се чете копнеж за хероин, а не за чукане. Обяснявам й, че е неблагодарна кучка и как съм се постарал да я уредя, но не, тя предпочита да я опъват до скъсване някакви отрепки за късчета крек или доза хероин някъде из копторите на Кингс Крос вместо да практикува занаята си в някое достойно заведение на развлекателната индустрия в Сохо.

— Правя всичко възможно за теб, но напразно — натъртвам и в същото време се чудя колко ли пъти е чувала тези думи от родители, социални работници и полицаи. Докато ме слуша тя рухва на канапето, увива ръце около себе си и се вторачва в мен с провиснала челюст, която сякаш се държи само на кожа.

— Но той ме изхвърли — проплаква тя. — Колвил. Направо ме изрита!

— Нищо чудно. Погледни се. Изглеждаш като някоя глазгоуска отрепка. Тук сме в Лондон. Човек трябва да се придържа към някакъв стандарт. Май съм единствения, който наистина държи на добрите стандарти…

— Извинявай, Саймън…

— Няма нищо, миличка — изчуруликвам и я повдигам от канапето. Държа я в ръце и не мога да повярвам колко е лека. — Малко съм кисел днес. Кофти седмица, нали знаеш как е? Ела и си легни при мен…

Бутвам я на леглото и поглеждам часовника върху шкафчето. 12.15. Опипвам я, наблюдавайки спазъма, който пробягва по устните й, после дрехите се разхвърчават из стаята и аз съм върху нея и в нея. Лицето й се гърчи в агония, а аз се чудя, кога ще мине шибания влак.

12.21

Тоя скапан влак, шибаните му Англиан Рейлуейс или както там викат на тая приватизирана помия… 12.22, тъпи копелета… трябваше вече да е минал…

— Страхотна си, бейби, същински динамит! — лъжа окуражаващо.

— Ъ-ъ-ъх… — хрипти тя.

Мамка му, ако влага само толкова в цялата работа, по-добре да иде да прави бургери, защото няма бъдеще в индустрията.

Стискам зъби и задържам още пет кошмарни минути до 12.27, когато мръсното копеле най-сетне профучава и разтърсва гарсониерата из основи, а тя започва да пищи в екстаза на любовта.

— Силен финал, бейби — казвам й. Опитвам се да прилагам тактиката на Тери Венабълс като треньор — дръж на основните неща, не забравяй да им повтаряш, че ги бива. Позитивно отношение, насърчаване, никакво крещене и изпускане на нервите. — Но трябва да влагаш повече жар. Казвам ти го за твое добро.

— Благодаря, Саймън — усмихва се тя и оголва нащърбените си зъби.

— Сега обаче се налага да тръгваш, защото имам работа.

Лицето й леко посърва, но за секунди навлича дрехите си, сякаш само с едно единствено движение. Подавам й десетачка за билети и фасове, тя набързо се сбогува и се измита.

Когато вече се е разкарала, събирам купчината гей-порно списания, които накупих вчера в Сохо и ги набутвам в голям плик, върху който надписвам адреса:

ФРАНСИС БЕГБИ
ЗАТВОРНИК № 6892ВК
ЗАТВОР НА Н.В. СОТЪН
СОТЪН МЕЙНЗ
ЕДИНБУРГ
ШОТЛАНДИЯ

Винаги приготвям пакет с такова съдържание за старото приятелче Бегби, който му изпращам, когато се връщам в Шотландия, така че клеймото винаги да е оттам. Чудя се, кого ли подозира. Сигурно всяко копеле в целия район Лотиън. Това е част от моята малка война с родния ми град.

Без да щадя пастата „Гибс“ измивам зъбите си, старателно отмахвайки всякакви остатъци от Таня, после се мушвам под душа и трескаво търкам гениталиите си, опитвайки се да изчегъртам налепите от тази биологическа опасност, която току-що бях изклатил. И познайте какво, разбира се, точно в този момент звъни телефонът. Най-голямата ми слабост, че никога, ама никога не мога просто да го оставя да си звъни, а и секретарят не се включва. Увивам хавлиената кърпа през кръста си и го вдигам.

— Здрасти, Саймън. Как си, моето момче?

Минават няколко секунди, докато затопля на кого е този глас. Леля ми Паула, която звъни от Единбург.

© Irvine Welsch, Porno, 2002
© Превод: Веселин Иванчев, 2002

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*