Маркиз дьо Делф: Градинката на болницата

Маркиз дьо Делф: Градинката на болницата

Ако само всеки ден беше началото на май.

С онази майска пролетна прохлада. Когато април вече е събудил слънцето, плиснало си е вода на очите и през май вече си пие кафето. А пък ще ходи на работа чак през юни та тогава ще започнат жегите.

Има още време. Слънцето не го грее, че първи май е Ден на труда. Жегата няма да се случи през май. Ще се скиташ все още нощем, загърнат в шал, пък дори и по къси панталони да си, ще можеш да си сложиш любимият пуловер.

Това е едно от любимите ми неща през май.

Когато цял ден седиш затворен вкъщи, въртиш се из празните стаи, пушиш цигара на терасата, почти облечен. Пиеш само едно кафе, защото денят е дълъг и те зарежда с достатъчно енергия.

Самото очакване да дойде прохладната вечер ме убива. В края на май е роден Воев. Точно на границата между края на майската прохлада и летните жеги.

Цял ден стояхме вкъщи. Казахме си няколко думи. Толкова искам да се разходя, ама ей така – както аз си се разхождам. Както аз си ходя по празните улици вечер, усмихвам си се сам, или си гледам в краката, или се взирам в лицата на минувачите, защото в сумрака различавам само силуети. Не си слагам слушалките, защото ми е достатъчно пеенето на града. Не си взимам тютюна с мен, не искам да спирам по пътя.

Тя е отегчена.

Виждаш го във всяка частица от енергия, лишена от заряд, която тя излъчва. Отегчена е от апартамента, от книгите, които разхвърля из стаята, а знае, че аз мразя да прави така.

Отегчена е от музиката, която слушам, от разпилените ми разкази, които не съм завършил и стоят на бюрото.

– Аз ще излизам да се поразходя.- казвам й, докато се обувам.

Надявам се, че няма да ме чуе, че ще успея да се измъкна незабелязан. Чувствам се като шибан диверсант. Срам ме е от себе си. Срам ме е, че искам да си взема времето, което смятам, че ми се полага – за себе си. Срам ме е от това, че тя ще ми пречи.
– Е хайде да излезем някъде, цял ден сме си вкъщи!- чувам как с молба говори тя.
– Ами аз искам да се поразтъпча малко, за ей така на въздух, не ми се ходи някъде специално.
– Е ти никога не ме взимаш с тебе на разходка.Все ми казваш „Излизам да търся вдъхновение” . Че да не си Смирненски, с това скитане из тъмните улици на града?
– Не съм. Нямам и туберкулоза.
Знам, че ако се скараме на вратата, това ще ми съсипе цялата вечер. Взимам я с мен. Толкова съм свикнал с нея, че присъствието й не ми пречи. Не го усещам почти. Почти.

Излизаме от блока и краката ми систематизирано задават курса. Всяка вечер обикалям този маршрут, знам го машинално. Сигурно всеки път стъпвам по една и съща тротоарна плочка, заобикалям под еднакъв градус някоя локва, заглеждам се в една и съща сграда, чета обявите по едно и също дърво. Толкова често го правя, че не забелязвам подробностите.

– Къде ще ходим? – пита ме тя.

Не разбирам защо не е доволна, нали я взех с мен? Разбирам, естествено, просто е. Глупаво е . От моя страна.
– Дай да походим малко, и ще видиш.
Аз, естествено, знам, че след булеварда следва пряката с кестените, след това следва блока с графитите и накрая сме в градинката на болницата. Заветната цел. Едно от най-спокойните места, на които ходя. Градинка пред болнично заведение, все пак. Има си причина.

Сам ми отнема 30-40 минути да стигна до там. С нея го взехме за двадесет. Поглеждам си телефона, защото не нося часовник – точно двадесет и две. На двадесет и две години за първи път седнах в тази градинка. Намирам я за оазис на уединението. Не е градинка за бири с приятели, не е и такава за сваляне на мацки. Не е прилично някак си. Даже и в най-пънкарските ми години не бих го направил там. Може би.

– Ами, стигнахме. Тука има хубави пейки, дай да поседнем малко, искаш ли? Може за по цигара да починем.
– Ма ти взе ли си тютюна? Искаш ли от моите?
– Взех го, ще си свия. Знаеш, че не харесвам тия тънките.
– Еми знам, ама ти никога не го взимаш.

Сядаме на пейката, която съм изтъркал от седене. Нещо като вазовия камък, там някъде в Стара планина, май. Не си спомням вече какво ме учеха в училище. Истинска е само анатомията на живота, а думата „анатомия’’ идва от „атом”. Пък и да не идва от „атом”, не ме интересува. Атомът дълго време е бил най-малката частица. От Всичко. И от мен, а аз съм продукт на цялото това Нещо. ук се чувствам най-малък, а би трябвало най-малък да съм в планината. Точно като Вазов. Но не е така. Доста оксиморонно, нали?

– Ти тук ли обичаш да сядаш всяка вечер?
– Ами, да. Тук ми е хубаво, някак си. Друго е. Тук мога да мисля за това какъв искам да бъда, какъв съм, че дори и какъв трябва да бъда. Тук пиша понякога.
– Ами пиши! Пиши сега, моля те, никога не ми даваш да те гледам като пишеш.
– За какво да пиша? За какво искаш да пиша?
– Ами не знам, де, там за каквото си пишеш. Ако няма за какво – пиши за мен.
– Ако бях художник щях да те нарисувам.
Как да я опиша? Не че нямам думи. Имам, боравя с тях що-годе добре. Не искам пиша за нея. Не искам да я чета след това.
– Добре, кажи ми какъв искаш да бъдеш тогава. Какво не ти стига да се радваш на това, което си?
– Ти знаеш ли какво не ти достига?
– Ами, да. Сега като си завърша квалификационния курс ще взема сертификат и с него ще мога да кандидатствам за по-добра работа. Заплатата ми може да се вдигне двойно.
– И това ли е всичко? Искаш да бъдеш една диплома? Трудиш се заради възнаграждението, не заради самия труд. Знаеш ли, има една школа в психологията – Бихейвиоризъм- там се казва, че всичко в човека се дължи на формулата S->R, т.е. Стимулът води до Реакция. В България му казваме „Кучето скача според тоягата”.
– С куче ли ме сравняваш?
– Не, но така ми звучи. Доста кухо.
– А ти какъв искаш да бъдеш? Какво толкова все ти липсва, не мога да разбера. Защо все още живееш в този стереотип, че си едва ли не творец, който трябва да страда всеки ден, че не можеш да видиш хубавото, което ти се случва?
– Ами ако пък ми е хубаво да страдам?
– Е стига, де. Кажи ми наистина…
– Ами искам това, което сигурно иска всеки. Искам да съм продуктивен, искам да съм искрен. Искам да творя, искам да ми харесва това, което правя. Искам да обичам, но и да съм обичан.
– Е стига де, не се ли чувстваш сега обичан? Не ти ли давам достатъчно?!

Не знам какво да й кажа. Едно изкривено измерение в моята вселена ми казва, че тя си е виновна за това, че искаше да дойде с мен. В моя бункер, в моя оазис. Тук, където нищо друго не е от значение. И решавам да й кажа. Решавам от бункера си да изстрелям ядрена глава, която да разруши и последните късове човечност в нея. А се борих толкова дълго да ги съхраня.

– Искам да се чувствам обичан, но не и от теб.
– Моля?!
– Така е. Трябва да даваш, но трябва и да получаваш. Общуването е нож с две остриета.
– Не те разбирам! Ако си пак в някое от твоите настроения – добре, ама не ми прави такива номера!
– Не съм в никакво настроение. Чувствам се „табула раса”, както е казал Джон Лок, бял лист съм, покрит с изтрито мастило.
– Абе не ми говори така! Не съм заслужила такова отношение! Обясни ми какво искаш да кажеш!
– Искам да ти кажа, че не искам да ме обичаш.
– И какво значи това? Заебаваш ме, така ли? Ти! Точно ти, некадърен алкохолик, дето шест години учи висше, че накрая да работиш за 500 лева?! Ти точно мен да ме зарязваш, и то при такива обстоятелства?!
– Не ме наричай „алкохолик”. Знаеш, че не съм.
– Е какъв си тогава? Пиеш всеки ден! Понякога започваш от сутринта, все едно не съм виждала как ти треперят ръцете! Пияница!
– Знаеш ли, през Средновековието на хората им е било доста трудно да съхраняват чиста вода, затова са пиели алкохол през голяма част от денонощието. Бирата е изобретена като заместител на хляба, в целия свят се е пиело вино с всяко хранене. Дори прадядо ми сутрин пиеше вино. Понякога и ракия.
– Абе за какво ми ги разправяш тия неща, бе?! Глупак! За Средновековието ми говори… Ти чуваш ли какво ти казвам?! Ти си долен, жалък пияница! Не ме заслужаваш, такъв като тебе не може да ме има мен!
– Моля те, не викай. Тук е болница, може да има хора, на които им е тежко в момента. Не им нарушавай покоя, моля.
– Тежко?! На другите им тежко било?! Че на мен какво ми е, бе?! Не разбираш ли? Как може да се държиш така с мен?
– Хората тук не са виновни за състоянието си. Не е нужно да слушат и твоите драми. Искаш да те нарисувам с думи? Мога да го направя, вече искам. Да, за първи път от месеци виждам в теб емоция, която си заслужава да се опише. Виждам ти блясък в очите, косите ти се размятат диво на фона на луната. От толкова време не съм те виждал с пусната коса. Сега бих писал за теб, но мисля, че това е тъпо. Знаеш какво искаш. Не ме гледай, все едно ти инжектирам отрова, все едно те евтаназирам. Приеми го все едно те ваксинирам – вкарвам ти малка доза вирус, която организма ти….
– А как да те гледам, бе?!Една година от живота си ти дадох, да те чакам да стане мъж от тебе, да си намериш добра работа, да можеш да издържаш истинско семейство! А ти?! Ти какво?! Тука за някакви ваксини ми говориш, за спринцовки и лекарства?!
– Ами все пак сме в болница.
– Майната ти! Не знаеш какво губиш! Ти си боклук и никога няма да се оправиш!

Докато се отдалечаваше броях стъпките й. Никога не съм я виждал да се движи толкова бързо и толкова хаотично. Сигурно ще се прибере в тях, ще се обади на някоя приятелка, ще ме мрази известно време и накрая ще й мине. Защото тя е по-празна и от мен и няма какво да губи. Тя следва своята Перестройка и ще изпълни петилетка за три години.

А аз? Аз ще си продължа да мечтая да бъда продуктивен, обичан и искрен. Градинката пред болницата се превърна в същински лазарет след бойните действия тази вечер. А „лазарет” звучи като „Назарет”. Но не знам защо не се чувствам като Иисус.

На връщане е спускане, а не изкачване. Няма да намеря на път за вкъщи моята Голгота. Завиждам му само за буйните къдрици. Моите окапаха преди години. Излекувах ли се в тази болница, или само отворих нова рана? Не знам, но определено за първи път ще оскверня този храм, този оазис. Ще се напия до безбожност, до състояние, което би убило обикновен човек.

Ще се напия в тази свята вселена. И дано всички богове и светини спят, защото не искам да ме гледат. Защото пламъкът мен ще пречисти. Защото спиртът гори, а пламъкът лекува.

Защото е майска вече нощ и бих искал да се стопля.

Защото ще избера от кого да съм обичан.

Маркиз дьо Делф

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*