Георги Господинов: Страхът е основателна причина за писане. И за безсъници…

Георги Господинов: Страхът е основателна причина за писане. И за безсъници…

ОВЦЕТЕ НА НОЩТА

На 6 сънувах страшен сън, който с методична точност се повтаряше три нощи. Тогава живеех при баба си и тя беше единственият човек, на когото можех да го разкажа. Спомням си ясно как ме спря още на първата дума и каза, че страшните сънища не се разказват, защото оживяват, май каза „пълнят се с кръв”. На следващата нощ го сънувах отново. Нито можех да го разкажа, нито да мълча повече.

Тогава ми хрумна гениалната идея, че единственият изход е да го запиша. Така хем нямаше да съм го разказал, хем щях да се освободя от него. Знаех да пиша отпреди година, благодарение на дядо ми, скуката и един химически молив. Химическите моливи се плюнчат и тогава пишат влажно и ярко, а езикът ти става син като на таласъм. Та със същия химически молив записах съня върху празните последни страници на една книга. Така пишехме, в празните полета на книгите като средновековни преписвачи, осмелили се да оставят някоя частна приписка, най-вече за да се оплачат. Зъб ме боля, та се не траеше,или нещо такова …

Записах съня криво-ляво с няколко реда, които разказваха приблизително следното. Вечер е. Аз съм до кладенеца, сам и плача. В кладенеца, на дъното, са майка ми, баща ми и по-малкият ми брат. Чувам гласовете им като във фуния. Чувствам се най-самотният човек на света. Напълно изоставен. Спасен, вън от кладенеца, но абсолютно сам. Плачът е двоен, веднъж за майка ми, баща ми и брат ми, които са обречени на това дъно, и веднъж за самия мен, обречен на вечна самота, вън от него. Казвам „вечна самота” и долавям леката ви усмивка. Повярвайте, не, припомнете си, децата имат тайно знание за самота, смърт и прочее big questions, дори да не знаят думите. Като научат думите, ще изгубят знанието. Това е цената. Такъв беше този сън – най-близките ми на дъното на един кладенец, аз – на двойното дъно на ужаса да съм спасен и да съм сам, без тях.

Този сън и тази приписка родиха две неща – собственото ми безсъние и плахите ми опити да пиша. Неразказаният кошмар беше първото нещо, което написах. По-точната дума всъщност е „записах”. Спаси ли ме това първо записване? И да, и не. Никога вече този сън не се повтори. Но и никога нямаше да го забравя. И още нещо. Давам си сметка сега, че мотивът на онова 6-годишно момче и моят днес през всичко, което съм писал по-късно, е един и същ. Пиша, защото ме е страх. Страхът е основателна причина за писане. И за безсъници.

В малките часове на нощта светът се е оттеглил от теб. Никой няма да те потърси по телефона /ако те потърси, е още по-страшно/. Дори най-близкото до твоето тяло, на спящата до теб жена, топло и отпуснато, сега  е далеч. Сънят прави това тяло недостъпно, празно като черупка. Тялото на спящия е само залог, алиби, че човекът, който е яхнал съня си /и в момента се смее с други хора, или о, ужас, е прегърнат от други/, все пак ще се върне на сутринта. Никога няма да разбереш бил ли си в нейния сън. В малките часове на безсъницата се развиват всички ужасяващи сценарии на ревността. И това, че обектът на тази ревност кротко спи до теб, никак не ги смалява, напротив. Освен това се чувстваш изоставен от този, който /така си мислиш/ следва да споделя и собственото ти безсъние. Ами да, ако наистина ме обича, ще броим заедно овцете на нощта.

Казах за броенето на овце и си припомних всички неща, които съм броил в дългите си нощи. Мога да направя Списък на преброеното. Не знам кой е подхвърлил тази измамна идея, че броейки, теглиш мрежата на съня, приближаваш го към несигурната лодка на леглото си. Преброил съм, инвентаризирал съм дори, половината свят /другата половина ще остане непреброена/ и резултатът никога не е бил утешителен. Броил съм всички жени от първи клас досега, с които съм се целувал поне веднъж. И понеже броят им все пак е ограничен, съм продължавал с жените, които съм харесвал, мечтал и никога не съм посмявал да имам /количеството е значително/. Един съвет от мен, бройте несбъднали се неща, никога не свършват.

Броил съм градовете, в които съм бил, с имената на хотелите и лабиринта от улици, докато се стигне от хотела до централния площад.

Броил съм градовете, в които не съм бил. Броят им клони към безкрайност.

Броил съм цигарите, които съм изпушил за 25 години. После съм правил сложни /за мен/ уравнения, за да изчисля скоростта на пушене и броя на минутите, изпълнени с дим. Всичко това с особеното чувство, смес от носталгия и злорадство, на вече отказалия дима. Не се съмнявайте, че съм преброил и неизпушените цигари.

Пресмятал съм /също така наум, което не е лесно/ колко минути трае един средно дълъг живот. 519 600 минути за година /ако не е високосна/. Умножавате по годините, които си отпускате, да речем 77, и се получава нещо като 40 009 200. Над 40 милиона минути, не е шега. Ние сме милионери на минутите, никога не сме го знаели.

Какво друго? Няколко години подред, въртейки се вечер в леглото, се опитвах да съчинявам сънища. Най-трудната работа, с която съм се захващал. Класифицирах ги по жанрове. Имаше късометражни и пълнометражни. Анимация, неми сънища, черно-бели, сънища френска нова вълна, италиански неореализъм, Тарантино-сънища, Дейвид Линч кошмари /сериал/ и пр. Разказах на един приятел, който веднага предложи да продаваме сценарии за сънища. Има ниша, каза съвсем сериозно, хората вече нямат фантазия да сънуват.

А тези с фантазията и страховете пък не могат да заспят, не знам кое е по-хубаво. Всичко, което мога да предложа, е този каталог на пораженията, този наръчник на провалите ми пред безсънието. Но в крайна сметка писането е и това – съхраняване на провали.

Източник: Георги Господинов: „Невидимите кризи“

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*