Дулсе Мария Кардозо: Моето опяване

Дулсе Мария Кардозо: Моето опяване

За Автора

Стефани Гончарова е родена през 1996г. в София. Завършва столичното 32 СОУ с изучаване на чужди езици „Св. Климент Охридски“ през 2015.

Понастоящем следва Португалистика в СУ. Нейна поезия е публикувана в електронно списание за литература „Кръстопът“, онлайн изданието DICTUM и в Литературен вестник.

От ранна възраст развива афинитет към литературата; активно се изявява и взима участие в разнообразни конкурси и формати със свои стихове и есета.

dulceМоето опяване“ (Os meus sentimentos) на португалката Дулсе Мария Кардозо е роман, издаден през 2005 г., спечелил Европейска награда за литература през 2009г., а през 2011г. е преведен на български от Даринка Кирчева и станал достъпен за родните читатели благодарение на издателство Ерго.

Моето опяване“ (на португалски, също: моите чувства) е всичко това, което нахлува в главата на една жена непосредствено преди и след нейната смърт, причинена от катастрофа поради шофиране в нетрезво състояние –

при смърт незабавно се освободете от спомена за тялото си

умрете с неумерена скорост“.

Само че мислите (и най-вече чувствата) не просто връхлитат, а преливат от нея, плъзвайки и върху хартията: думите се разпростират като диво животно, без пунктоация (целият роман е едно изречение) и цензурирани части – бруталната, жестока откровеност е горчивия плод не само на спиртно умозамъгление, но и на прояждащата отвътре-навън болка, чиято уста няма с какво да бъде запушена, освен с истини.

Това е една съвременна проза, която прониква в сетивата на четящия като копие, на чийто връх пише „до всички неизговорими страхове“.

В този роман няма сюжетна линия, обособена от начало и край – авторката се извисява няколко метра над всякакви правила за писане (ако такива изобщо съществуват) и вероятно затова постига толкова автентично и непринудено звучене.

Битът и ежедневието на една португалка на средна възраст служат като основата, на която тя изгражда тихия исполин на неудовлетворението от живота такъв, какъвто ни се случва („набутаме ли се в един живот, за друг не ставаме“).

При все че романът всъщност е монологът на Виолета, дистрибуторка на кола маски с наднормено тегло, и макар да е изключително „женски“ в своята проницателна деконструкция на емоциите и потисканите факти зад тях, стилът, чрез който думите се разгръщат пред нас – отровни от едната си страна, лековити от другата – е тотално а-романтичен и с изкоренени (като космите, срещу които Виолета воюва) сантименталности.

Крайно искрено е дръпната завесата на лоното на греховете и на грешките в ненавременно прекъснатия път на Виолета, който никак не е лишен от скандалност – раждане на дъщеря, която е резултат от кръвосмешението й с копелето на баща й, практикуване на секс-туризъм под формата на спане с шофьори на тирове („пред мъжете винаги трябва да изглежда, че за пръв път влизам в камион“), антагонизиране образа на майката, създала толкова комплекси, себеомразата като автоимунно заболяване или като следствие от общуването с другите: „хората са като таралежа, сближат ли се, накрая винаги се нараняват, не могат да го избегнат, не го правят нарочно, само че не могат да постъпят другояче“.

Тук спорът за това кой е „адът“ – дали „азът“ или „другите“ – хаотично населява и двете категории, помирени в героинята.

Самите й атоми са сякаш заразени от идеята за бягство, евакуация на настоящето, (не)осъзнат ескейпизъм: „как се убиват призраците“.

Темата за лудостта като „бездна, в която някои нещастници са осъдени да пропаднат“, лудостта, която настъпва изведнъж, като подхлъзване; и лудостта на напълно вменяемите, които толкова дълго затварят очите си пред реалността, че клепачите им се вкаменяват в спуснато състояние, е ярък мотив-опозиция в трескавото съзнание на Виолета.

Нейният свят е поредица от вътрешни умирания, довели до полуумишлено самоубийство.

В макроплан, романът изкусно екстраполира португалската реалия, очертавайки сложната и многопластова обвързаност на приемствеността между  поколенията, политическите течения като семейно преживяване, aла фокусът остава другаде – там, където никой не е бродил с чужди стъпала – индивидът и неговата субективна действителност.

Въпреки изключителната си поетичност и лекота на изказа, книгата предизвиква ефекта на „четене с препятствия“ – неочаквани сълзи, например, биха забавили поглъщането й на един дъх; на моменти просто трябва да спреш и да оставиш жилото на думите да стигне максималната си дълбочина, преди да продължиш, това е един целесъобразен мазохизъм, който възниква именно, защото е непланиран.

Този въздействащ и сковаващ водопад от словеса е едно непрекъснато разстилане на тайни, една душевна мастурбация, кулминираща в мълчание („пред всички други предпочитам тайнството на болката, която носи забрава”) и от това затишие именно изплува спокойствието, че няма нищо съвършено, че дори едно житие, белязано от неудобство в собствената ни кожа, не е лишено от красота и смисъл.

Стефани Гончарова

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*