Денис Българанов: Друг работен ден

Денис Българанов: Друг работен ден

За Автора

Денис Българанов е на 21 г., роден и отраснал в София. Студент по Драматургия в Нов Български Университет. Пада си по дълги разходки по плажа и социалната справедливост. Носител е на награда на „Литературен Вестник” за млад Автор на проза, както и на наградата на „Нула 32” за проза „(не)възможното тук”. Към сегашния момент работи като „прашен, тъжен книжар.“

На Борислав Станишев, който няма собствен глас

Към девет и половина, навън беше тъмно, когато затварях книжарницата. Някои дни обичах да гоня колегите, когато стрелката удряше часът за тръгване, до някъде, защото ми харесваше да ги облекчавам и те да живеят с мисълта, че се гърбя с повече работа от необходимото, донякъде много обичах минутите, в които съм загасил лампите, отворил съм си една бира и съм надул музиката, докато бавно и спокойно приключвам касата, след което взимам един парцал и лъсвам окаляния през деня под.

След като заключих стъклената врата се изправих и се огледах. Светът беше станал много по различен, откакто излязох за работа сутринта.

Бях се събудил до жената, с която живея. Тя спи много дълбоко и алармата не я притеснява. Станах и си направих кафе. Докато го изпия стана време да тръгвам, написах ѝ една бърза бележка „ти си прекрасна”, никаква пунктуация, никакви главни букви и сe изстрелях през вратата. Стъпвах леко, градът шумеше накрая на блока, където течеше булеварда. Още ми държеше влага миналата нощ, в която се обичахме на предпазливи глътки.

Слънцето не се виждаше. Беше студено, но свежо.

Стигнах до работа, Витошка още беше празна, и безкрайната смяна се заниза, а навън заваля сняг на парцали. Случиха се толкова много неща, които нямаха никакъв смисъл.

И, докато бях на работа, светът се беше променил. Беше станал с десет сантиметра по-бял, по всяка повърхност.

За секунда, преди да тръгна, през главата ми премина мисълта, светът си продължи и аз изгубих един ден от него. Сепнах се защото чух една бездомна жена, която седеше на отсрещния ъгъл и крещеше. Да крещеше. Не казваше нищо, само викаше. Помислих си, може би, за да се топли.

Центърът на София дестилира най-крайните проявления на обществото ни, винаги съм си го мислел. За това е пълно със всякакви хора, богати, бедни, черни, забрадени, с анцузи, с деца, безнадеждни ергени и девойки, които гордо твърдят, че са утописти. Магазин тип „Ние имаме всичко, ако можете да си го представите, имаме две от него.”

Вървя и подминавам външните градини на ресторантите, които блестят в топло жълто, пълни с хора, с хубави дрехи, които пият от чаши със столчета и се смеят, разминавам се със един човек, брада, скъсано шушляково яке и шапка, а той крещи „Ще те убия бе, ще те убия. Ще ти пикая в устата, ще дойдат новините и ще ме дават как ти пикая в устата.” Не го викаше на мене. До колкото мога да преценя, не го викаше на никой от присъстващите.

Стигнах до края на улицата. Там три циганчета, с въздълги пуловери и мръсно под носовете пееха и пляскаха с ръце. И тях подминах. Боляха ме краката от работния ден. Мислех си само за това как да се прибера, да изпия една бира и да се строполя на леглото, а ако имам късмет, жената, с която живея, няма да е по-изморена от мене и ще има сили да и разтрие раменете.

Слязох на моята спирка. Вече беше много студено и се опитвах да се скрия в шала – безуспешно. Тръгнах покрай дългия блок. Духаше ужасяващ вятър, беше тъмно и петте минути от спирката до нас ми се струваха непоносимо дълги, когато чух този странен звук, който кънтеше от прозорец на прозорец и блок срещу блок, продънваше цялата улица. Плачът на някакво бебе.

Огледах се, изглежда идваше от едни контейнери за боклук. Веднага си представих едно вързопче, положено в снега. Представих си една циганка, млада, слаба, с боси крака в мръсно розови джапанки как ходи по павираната улица. Облечена в тесен анцуг и пуловер на сини и зелени начупени черти. Под пуловера има бяла тениска, тя се подава под деколтето и на кръста ѝ. Косата ѝ е вързана на конска опашка, както правят по принцип. Черна е, но е била изрусена преди месеци. Върви, плаче, вятърът духа в лицето ѝ, а пръстите на краката ѝ щипят от снега, който докосват на всяка крачка. В ръцете си тя държи бял вързоп, който също плаче. Това е новороденото ѝ. Тя отива до контейнерите за боклук и го оставя, смъква и забърсва сополите с ръкав, след това се обръща и с бърза крачка се отдалечава, докато се надява някой да го намери докато изхвърля боклука. Тя самата, сега, когато е освободила ръцете си от боклука, ги скръства под гърдите си, но не я съдя. Понякога просто не можем повече. Аз, проследявам рева, намирам вързопа, а вътре – детско лице с посинели устни, човещината в мен побеждава безразличието и го взимам, след това го водя вкъщи. Отварям вратата, жената с която живея ме посреща и започвам да обяснявам. В началото се опитваме да намерим място за него, да го дадем за осиновяване или каквото и да било, след няколко месеца осъзнаваме къде живеем и се примиряваме с факта. Децата не са като кучетата, които можеш да си подаваш от стопанин на стопанин, докато някой накрая не ги пусне в гората. Децата са като големите камъни. Където паднат – там остават. Животите ни с нея се променят драстично и бързо и младежките ни надежди помръкват. Започваме доходоносни работи, остаряваме, но обичаме детето като наше и го отглеждаме. Всичките тия работи си ги представям за части от секундата.

След това си продължих по пътя без да се обръщам пак към контейнерите и се опитах да изтласкам всичките тези мисли от главата си. Сега съм изморен, не ми се занимава, утре пак съм на работа, кой ще остави бебе до кофите, сигурно е просто нищо. Може би плаче от някой балкон, си казах. Или нещо подобно.

Защо го направих? Защо не отидох да проверя? Човещината някога побеждава ли безразличието или тук е добър момент да кажа, ами хората сме си такива, няма безгрешни сред нас. Боже, още се чудя.

Качих се по стълбите до вратата, отворих я. Миришеше хубаво.

 – Сготвила съм спаначна супа.- каза тя и се усмихна.

Спаначната супа е едно от най-уютните ястия, които съществуват на тази земя. Друго такова е шкембето. Трето е рулото „Стефани”. Четвърто е макарони на фурна.

Седнахме на масата. Отворих си бирата. Краката ми започнаха да се оттичат.

 – Знаеш ли,- каза.- съседа отсреща е починал снощи.
– Така ли?- погледнах я.
– Има некролог на вратата.
– Не съм го видял.- отпих от бирата и се загледах в супата.

Станах рязко от масата и отворих външната врата. Светнах лампата във входа и прочетох името: „Борислав Михайлов Станишев”. Значи така се казва. Баща ми се казва Борислав. Десет години живея в този апартамент, никога не съм знаел, че носят същото име. Вероятно, в съседният апартамент е живеел най-безразличният човек на света.

Затворих вратата и отидох да си допия бирата. Днес малко ме наболяваше и кръста.

Прочети първата част на разказа – Един работен ден – тук. 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*