Damien Echols: Летална инжекция и живот след смъртта

Damien Echols: Летална инжекция и живот след смъртта

В следобедните часове на 6 май 1993 година Уест Мемфис е разтърсен от новината за откриването на осакатените тела на три осемгодишни момчета. Слуховете за естеството на убийствата плъзват из града като прериен пожар. Скоро става ясно, че момчетата са били изнасилени и убити по изключително жесток и мъчителен начин. На следващия ден властите вече разпитват първия си заподозрян, Деймиън Еколс. Арестуват трима – Еколс, неговият приятел Джейсън Болдуин и Джеси Мискели, и ги обвиняват в убийствата.

В общественото пространство бушува гняв към тримата непълнолетни, за които предполагат, че са забъркани в сатанински култ и са извършили убийствата като част от някакъв зловещ ритуал. Жителите на Уест Мемфис въздъхват облекчено с мисълта, че чудовищата ще бъдат изправени пред съда и справедливостта ще възтържествува.

Процесът срещу тях започва през 1994 година. 18-годишният Деймиън Еколс, смятан за тартор на „сатанинската група“, е осъден на смърт чрез летална инжекция.

Деймиън Еколс твърди, че е бил признат за виновен дълго преди началото на процеса, понеже изглежда странен за по-голямата част от обществото, практикува религията Уика и слуша музика, харесвана от сатанистите, като Металика например. Сред вещите му намират роман на Стивън Кинг, което отежнява обстоятелствата.

Talisman of Past and Future acrylic, ink, and mixed media on wooden panel 48”x24” by Damien Echols. Image courtesy The Hand.

Деймиън разграничава себе си от останалите като се облича в черни дрехи, включително дълго черно палто, дори в най-горещите летни дни. Когато го питат защо, отговаря, че се чувства добре и смята, че му отива.

Полемиката около случая продължава почти две десетилетия, които прекарват в затвора, загубвайки безвъзвратно младостта си в безкрайни обжалвания.

През 1996 година излиза филмът “Paradise Lost” и много хора започват да вярват в невинността на младежите. Кинолентата изважда на бял свят доста нередности в хода на делото като липсващи доказателства, нагласени признания и несъвпадащи факти. Случаят вдъхновява редица известни личности да открият фонд за освобождаването на момчетата.

През 2002 година големи имена от музикалната сцена между които Tom Araya от SLAYER, Corey Taylor от SLIPKNOT, Lemmy Kilmister от MOTÖRHEAD издават албума „Rise Above“, а с парите от продажбите подпомагат фонда. С нарастването на шума около случая с тримата осъдени, водещи адвокати и известни личности, сред които Еди Ведър, Джони Деп, METALLICA, Мерилин Менсън и режисьорът Питър Джаксън, изказват подкрепата и вярата си в невинността им. По случая е заснет и игрален филм – „The Devils Knot“.

През 2007 година са направени тестове на ДНК материала, събран от местопрестъплението. Не е намерено никакво съвпадение с осъдените. За сметка на това са открити следи от втория баща на едно от убитите деца.

След седемнадесет години в затвора, тримата са пуснати през 2011 година, без обаче да бъдат признати за невинни.

Ехолс разказва за живота си, протекъл така, че да доведе полицията до неговата врата – посещение, което го отвежда до смъртоносна присъда. „Обичах да бъда с хора за кратки периоди от време, но повече от това ми харесваше да бъда сам със себе си. Наслаждавах се на тишината и имах време да мисля. Харесваше ми и да чета. Книгите и музиката са целият ми живот.“

Споделя, че любимите му автори са  Айн Ранд, Стивън Кинг, Толкин, Дийн Кунц. За музиката казва: „Има дни, в които слушам Metallica, Antrax, Slayer и подобни. Друг път си пускам U2, REM, Pink Floyd. Обожавам The Doors, Pearl Jam, Nirvana.“

Наричаха ме вещер дълго преди да се осъзная като такъв. Най-вече заради черните ми дрехи и книгите, които четях. Също и защото се затварях в себе си. За съучениците ми това беше обяснението за “вещер”.

Когато бях в училище, бях тотален изрод. Обличах абсурдни дрехи. Не познавах всички, но всички знаеха кой съм. Децата на моята възраст се интересуваха от коли, дрехи – като цяло материални неща. Аз не споделях техните виждания за света.

Дълго гледах заобикалящия ме свят и всичко, което съм видял, е безполезно.

Смятам, че носех черно и защото бях в депресия.

Какво е усещането постоянно да даваш интервюта? Докато филма привлече внимание към случая ти, също и провокира постоянно да си припомняш всичко. Трудно ли е?

Ужасно е. Често казвам на хората “Представете си най-лошото нещо, което може да ви се случи в този живот и след това да се налага да говорите за него абсолютно всеки ден, отново и отново до края на живота си.“ Не е забавно, нито е приятно. Усещането е като да си затворен в някой кръг на ада. Но за да обърна нова страница в живота си и да продължа напред, точно това трябва да правя в момента. Ако не молим хората да гледат документалния филм, да прочетат книгата, да прегледат случая в интернет, то тогава съда в Арканзас ще се измъкне от цялата ситуация тихомълком. Ние никога няма да бъдем оневинени, нито човекът, виновен за това, ще бъде зад решетките, а съдът никога няма да поеме вината за това, което ни причини. Затова, за да повтарям историята си всеки ден, е като необходимото зло.

Когато искаме да привлечем внимание към нас, не го правим от егоистични подбуди, а защото всеки може да стане потенциален член на съдебно жури и трябва да сме сигурни, че няма да причини това на друг невинен човек.

В щата Арканзас никога не са оправдавали затворник. Никога. И продължават да твърдят, че никога не са осъждали невинен човек.

Какви бяха първите месеци извън затвора?

Първите два или три месеца бях в шок и се чувствах зле, не можех да върша нищо за себе си. Трябваше също да уча толкова много неща – стари и нови едновременно. Не бях вървял от близо 20 години без вериги на краката и се налагаше да се науча да ходя, без да се препъвам в краката си или в стълби.

След това се сблъсках с новите телефони, компютри, банкомати. Почти получих паник атака, когато се сдобих с дебитната си карта. Отидох до магазина и видях това сиво устройство с бутони и цифри на него и попитах “Какво по дяволите да правя с това?”. За последно бях виждал компютър през 1986 година – изглеждаше като пишеща машина за богаташи. Тогава нямаше интернет. Налагаше се да се справя с тези нови за мен неща. Не е като да съм ходил някъде. Почти 20 години бях затворен в малка стая, и изведнъж бях изведен във външния свят и трябваше да се науча да се ориентирам, за да стигна от едно място до друго – съвсем просто действие. Първите няколко месеца наистина ми беше трудно и се провалях. Но идвах на себе си малко по малко с всеки изминал ден въпреки изтощението, което ме затрудняваше понякога да продължавам напред.

Докато беше в затвора, какво прави, за да запазиш разсъдъка си?

Занимавах се с медитация. След като излязох, прекарвах по 5 до 7 часа на ден в медитация. Учих се на рейки и цигун, на енергийни техники, за да не полудея. Това беше единствения начин да запазя крехкото си тогава здраве. Бях много ентусиазиран и интереса ми към това не стихваше. Обичах също да чета и да пиша. Пишех много.

Какво четеше?

Четях, ако ми пратеха книги. Нямаше как да използвам често библиотеката в затвора. В повечето време пишех. Книгата ми се казва “Life after death”. Повече от половината написах, докато бях в килията си. Преминавах през периоди, в които просто имах нужда да излея всичко, което ми тежи. В семейството ми едва ли има човек с повече от завършено средно образование. Исках да се образовам, за да разбирам за какво си общуват хората, да вниквам в смисъла на разговорите им.

Четенето ми беше от една в друга крайност. Можех да изчета всичко от Фройд, след това да проучвам факти за войната и след това да се отдам на световна класика – като Дикенс, Толстой, Достоевски. По-късно осъзнах, че тези истории не ме засягат. Те не са лично отнесени към мен. Затова се върнах към нещата, които са важни за мен, които обичам. И реших да запълня ежедневието си с тези неща – медитация и четене за удоволствие. Обичам да препрочитам романите на Стивън Кинг. Ако някой ме попита къде съм се научил да пиша, ще му отговоря, че се е случило, след като съм препрочитал творбите му отново и отново.

Когато излязох от затвора, започнах да се интересувам какво хората мислят за книгата ми. Тогава попаднах на едно ревю, където една жена беше написала “Докато четях тази книга, имах чувството, че в главата ми звучи познат глас. Чак след 3 -4 месеца осъзнах, че всъщност е бил гласът на Стивън Кинг.“ Това беше уникален комплимент за мен.

Мислиш ли понякога, че ако животът ти не беше протекъл по този начин, щеше да се образоваш, щеше да заобичаш четенето и писането по същия начин?

От дете чувствам, че не принадлежа на мястото, където съм. Чувствах се странен, аутсайдер. Все бях изграден по по-различен начин от останалите хора. Докато бях малък се оглеждах около мен и си мислех, че сигурно има нещо по-добро от това, което виждам. Трябва да има нещо по-вълшебно някъде другаде, по-смислено. Мислех си, че ще намеря начин да стигна дотам.

Разкажи ми за татуировките си.

Направих ги първо защото изпитвах физическа болка, но също така и нещо психологическо и емоционално, което много ми допадна. Когато бяха готови, се чувствах все едно си бях сложил броня. Това ми даваше усещането за защита и за място, което ме разделяше от света. Сложих си броня съставена от нещата, които обичам  и които значат много за мен.

Една от татуировките си направих заедно с Джони Деп. Едната е китайски символ и означава Прозорец или Небе. Представлява момента, в който се изправиш пред трудност, но не се фокусираш върху нея, а върху това да направиш крачка напред, а след това още една – така ще преодолееш трудностите. Докато бях в затвора написах това в записките си. И всеки път, когато имаше концерт на музикантите, които ме подкрепяха, Джони Деп излизаше и четеше тези редове.

Обичам също и снегът и зимата. През тези периоди се чувствам наистина като прероден. Когато ме питат как изглежда Рая според мен, отговарям че си го представям като месец Декември.

Днес Деймиън Еколс е на свобода и намира спасение в писането и изобразителното изкуство:

Откъс от „Гласове за правосъдието“ в Литъл Рок, Арканзас, през 2010 г., чиято цел е оневиняването на тримата от Уест Мемфис:

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*