СТРАХoтNo

СТРАХoтNo

От Ваня Бенелинова

Страхил отива в гората, но не за да „бере страх”.

Тръгнал е за горски теменуги, за подарък и не предполага, че онази огромна кафява мечка ще го изгледа така. Не че е страхлив, даже по пътя към гората се сеща за познатата поговорка- там за страха, мечката и гората…

Няма как – страх го е. Като се уплашиш, не си мислиш: „няма страшно“. Едно си представяш, друго ти се случва. Формулираш си в главата нещо ясничко, простичко, но идва мечката и разваля всичко.

И какво се случва, когато се страхуваш от мечка в гората?

Така значи, страх. Страхил се страхува ли, страхува. Застанал, не мръдва, страхът не го пуска. Разтреперил го е, размекнал е краката, ръцете, мозъка му. Разтопил е смелостта му, вкаменил е разсъдъка му – лошо… И името му даже се страхува, нищо че е име на воевода. Човек прави неща, после им дава имена, прави други човеци, и на тях имена…Пък, като ти дадат нещо с име, можеш каквото си поискаш да му направиш. Ето – Страхил го страхува в гората. Иначе е влюбен в Надежда. Цветята щяха да са за нея. Свежа горска изненада за новата им квартира, цветя-разходка, цветя-букет от чувства…

Страхил иска да я няма мечката, за да се прибере в града. Страхът иска Страхил, мечката – също, а Страхил иска надежда. Няма Надежда, няма и надежда! „На страха очите са големи“, Страхиловите и те. Бадемово-кафяви, виждат всичко, дори несъществуващи мечки. Това прави страхът – кара ума да измисля това, което не искаш, а очите- да го виждат. И то в тройни размери. Никак не е красиво.

Красиви са думите, спасили Страхил от мечката в главата му, тя изчезва – отива да търси друг Страхил в гората. После й омръзва, отива да се поразходи някъде другаде, то страхиловци нали много и навсякъде ще се намерят… Но нашият Страхил се сеща за думите навреме. Тези думи са част от песен, която пък е част от една идеология. Те го връщат при Надежда.

Като стана на въпрос, пропуснах да ви се представя. Знам, прави се в началото, но нищо. Тук му е мястото.

– Надежда, приятно ми е!

Да, аз съм. Страхил дойде с букет теменуги в ръка и ме помоли да напиша за финал следното:

Страх ме е когато нямам сили да летя,
страх ме е да бъда сам във подлата игра…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*