И също като Крис Корнел, умираш сам на пода в банята си…

И също като Крис Корнел, умираш сам на пода в банята си…

Крис Корнел почина на 17 май след концерт на групата си Soundgarden. Два часа след шоуто вече си бе отишъл.

Не твърдя, че съм голям фен на Soundgarden. Не че не ги харесвам, но предпочитам да не ги слушам прекалено дълго. Обожавах соловото изпълнение на Корнел “Seasons” във филма “Singles”. Акустично изпълнение, което говори много за безсмисленото отминаване на времето.

Фен съм на Корнел. Не само като изпълнител, но и като човек. От всички велики музиканти от края на 80-те и началото на 90-те Корнел изглеждаше да стои едно стъпало по-високо. Отличаваше се с харизматичност и балансирана елегантност. В интервютата си беше очарователен и проницателен, за разлика от колегите си, които отричаха славата (или поне се преструваха доста умело). Корнел беше от типа хора, които могат да понесат цялото медийно внимание, без да правят от това екзистенциална криза.

Сега Корнел не е сред нас, защото се оказва, че целият му живот е бил една екзистенциална криза. Чудя се защо смъртта му оказа толкова силно влияние върху мен?

Отначало си помислих, че причината беше, че през 90-те бях просто наблюдател на това, което се случваше около мен. Докато банди като Nirvana и Pearl Jam събираха многобройните си фенове на концерти, аз и жена ми разбрахме, че очакваме дете. Вместо да се разбивам под звуците на тези забележителни групи, се налагаше да глася сватба, а след това да сменям памперси. Със съпругата ми се разбрахме да компенсираме този период, когато станем на 40.

И макар че вече сме на тази възраст, смятам, че е прекалено късно. Но май не това ме е тревожело след новината за смъртта на Крис Корнел.

Другата причина може би е свързана с моето поколение, което наричат Поколението X. То подари на обществото гръндж музиката. Ние сме тези, които са взели цинизма, смесили са го с малко пънк, добавили са малко от звученето на Цепелин, и най-накрая са гарнирали всичко това с доза хероин. Резултатът е музикалната версия на „В очакване на Годо“ на Бекет.  Всичко звучи така, сякаш наистина важното и значимото е, че нищо няма значение. Това бе звукът на едно поколение, което крещеше на всички, включително и на себе си, да вървят по дяволите.

Първо беше Андрю Ууд от Mother Love Bone. Неговата кончина някак си сложи началото на романтичния ореол на смъртта в тази музика.

Няколко години по-късно си отиде Кърт Кобейн, който се застреля, когато беше само на 27. Гласът на нашето поколение, нашият Боб Дилън, захвърли всичко, защото се страхуваше, че се превръща в клише. Или поне с това се успокоявахме ние тогава.

Скоро след това Кристън Пфаф от Hole предозира и умря в банята си. Много други бяха тръгнали по пътя на разрухата с “помощта” на наркотиците – Скот Уейлънд, Д’Арси Врецки, както и вдовицата на Кобейн Къртни Лав.

Лейн Стейли от Alice in Chains също почина от свръхдоза. Фактът, че тялото му бе открито едва седмица след смъртта му говори за това, за което нашето поколение желаеше на всички да им стане ясно – че всеки от нас иска да бъде оставен на мира.

И точно когато изглеждаше, че Поколението X няма да доживее своите трийсет, нещата някак си се подредиха. Pearl Jam просъществуваха много след като отмина модата на хероина. Без да се усетим, мина цяло десетилетие, бяхме навлезли в ново хилядолетие, а известни гръндж банди продължаваха да излизат на сцена.

Когато Скот Уейланд от Stone Temple Pilots умира от свръхдоза през 2015 г. неговата смърт е като ехо от събитията през 90-те. Много хора го бяха отписали още тогава и е странно как успя да издържи толкова дълго.

Крис Корнел се самоубива на 52-годишна възраст. Макар че е баща, филантроп и един от най-популярните рок музиканти. Корнел вече беше зрял и осъзнат човек. Дори притежаваше онзи чар, който някои мъже придобиват – колкото по-възрастни стават, толкова по-добре изглеждат. Дори беше успял да събере отново Soundgarden и издадоха един страхотен албум преди няколко години. Гласът му беше все така завладяващ, както когато беше млад. Както повечето от нас, животът му беше ударил няколко здрави плесника и въпреки това той продължи напред.

Неговата смърт ме гложди много. Колкото повече мисля за това, толкова по-близо съм до заключението, че причината да не ми излиза от главата е едновременно свързана с идеята за Поколението Х и с личното ми усещане за смъртта му. Корнел е водил тежка битка с депресията. Също като мен и като много други.

Другият голям подарък на Поколението Х за обществото е именно депресията. Говорим за нея като че е демон или непобедимо чудовище. Тя е тъмна сянка, която се показва незнайно откъде без предупреждение. Обгражда ни, изолира ни и ни смълчава.

Депресията обича да сочи с пръст и да сипе обвинения. Чувстваме се като нищожества заради минали грешки, или защото светът е пълна каша, или защото просто не сме идеални. Ако не получим помощ, няма как да разберем, че депресията е просто химичен дисбаланс в мозъка ни. След като дълги години причините за нея се обясняват надълго и нашироко, някои все още не успяват да я осмислят като това, което всъщност е.

Може да си мислите, че грънджът е основно музика за гнева, но не е съвсем така. Звучи така, но всъщност става дума за депресията и цинизма. Те вървят ръка за ръка, редом с мизерния си спътник – безпокойството. Когато и трите са на предната линия, те успяват да погълнат всяка надежда колкото е възможно по-бързо. Оставят след себе си само отчаянието, а то е изтощително не само за човека, който го изпитва, но и за всички около него. И така, ние го пазим в себе си, за да не притесняваме близките си. За да не сме им в тежест. Но товарът става твърде много за нас самите. Няма значение дали си студент, майка, счетоводител или рок звезда. Няма значение, че музиката, която правиш, ти носи слава, уважение и милиони долари. Няма значение, че цялото поколение, от което си част, също страда от това. Депресията те кара да се чувстваш абсолютно сам. Стигаш дъното.

И също като Крис Корнел, умираш сам на пода в банята си.

Той беше уважаван в музикалните среди. Отстрани изглеждаше, че владее положението. Можеше да е всеки от нас.

Корнел ни остави послание. И то не е свързано с преживяванията ни, когато сме били на 20. Нито преминава с възрастта или с финансовата сигурност. Не е нещо, което надрастваш. Депресията е по-силна от знанието. Тя е коварна и упорита. Може да достигне до всеки. Може да те накара да се чувстваш като старец, макар да си на 27, или като изгубено дете, макар да си на 52.

Наречете го ненужна трагедия. Или го приемете като предупреждение. Но не го наричайте безсмислено!

Почивай в мир, Корнел!

автор: Рич Ларсън

превод: Яница Григорова

източник:Четилище

2 коментара

  1. Great article, but i think he died because of the Pharma „legal“ drugs he was taking.That’s what his widow also said. „The world’s worst and most widely abused drugs: temazepam, alprazolam, and lorazepam.
    Brand name Ativan (lorazepam), this drug has figured in an array of well-publicized homicides and suicides by those using it.
    You can buy any of these „feel-good“ drugs without a doctor’s signature by simply typing the name into any Internet search engine. Instantly, you’ll be presented with dozens of websites, both foreign and domestic, where you can make your purchase, no prescription required. (Most of the websites accept all major credit cards.)
    Why has all this happened? In large measure you can thank the 47,000 members of the American psychiatric profession for this dreadful state of affairs. Neither the pharmaceutical industry nor the psychiatric profession would be anywhere near as lucrative as they are today without their mutual support system. Together they have created a marketing juggernaut that over the last 20 years has spawned a seemingly nonstop gusher of profits that is only now beginning to slow—and probably only temporarily.“

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*