Чарлз Буковски: Някои хора никога не полудяват. Що за наистина ужасен живот трябва да живеят?!

Чарлз Буковски: Някои хора никога не полудяват. Що за наистина ужасен живот трябва да живеят?!

Хенри Чинаски /още познат като  Чарлз Буковски/ няма идеали – той просто си живее, а и това не му е особен приоритет.

След алкохола, вероятно сексът е най-приятното нещо за него, ако не броим писането. За еротика в неговите разкази е трудно да се говори – преди да се възбудите, по-скоро ще повърнете. Но неговата „пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света“, и винаги има какво да сподели:

Алкохолът е може би едно от най-великите неща, които са се случвали на този свят… заедно с мен. Да, това са две от най-великите събития, които Земята познава. И затова…ние вървим заедно.

Общо взето, е за предпочитане да изчакаш, ако изпитваш някакви чувства към жената. Ако веднага я намразиш, най-добре веднага да я изчукаш; ако не я намразиш, по-добре да изчакаш, след това да я изчукаш и едва тогава да я намразиш.

Ако се бях родил жена, със сигурност щях да стана проститутка. Но тъй като по рождение бях мъж, постоянно жадувах за жени – колкото по-долни, толкова по-добре- И все пак жените – свестните жени – ме плашеха, защото рано или късно искаха и душата ти, а аз исках да си запазя това, което беше останало от моята. Жадувах най-вече за проститутки, за долни жени, защото те бяха смъртоносни и корави и не искаха нищо лично. Когато си тръгваха, не вземаха нищо със себе си. И в същото време жадувах за нежна, добра жена, въпреки ужасната цена. И в двата случая бях загубен. Един силен мъж щеше да се откаже и от двете.  Но аз не бях силен. Ето защо продължавах да се боря с жените, със самата представа за тях.

Представи си какво е да си на осемдесет и да чукаш осемнайсетгодишно момиче. Ако изобщо има някакъв начин да измамиш смъртта в собствената й игра, според мен е това.

За някои от нас играта въобще не е лесна, защото познаваме какво посмешище са повечето погребения, повечето живуркания и повечето съдби. Обградени сме от мъртъвци, които ни управляват, и това е така, понеже, за да се сдобият с тази власт, те трябва първо да умрат. Мъртвите са лесни за откриване – навсякъде около нас са; трудно е да се открият живите. Обърнете внимание на първия човек, с който се разминете по тротоара – светлината е напуснала очите му, походката е недодялана, груба, грозна; дори и косата му, като че ли расте някак изкуствено. Съществуват още много признаци за смъртта – едно от тях е чувството за радиация; мъртъвците изхвърлят лъчения, смрад от една мъртва душа, която може да те накара да си върнеш обяда, ако твърде дълго я поглъщаш.

Да откриеш Живота и да го запазиш до смъртта – това е проблемът в нашето страхливо и хартиено общество, каза котката, докато скачаше със задника назад.

Никога не съм бил самотен. Стоял съм в една стая, изпитвайки самоубийствени пориви. Бил съм депресиран. Чувствал съм се ужасно – ама ужасно извън всякакви общоприети представи – но никога не съм чувствал, че друг човек би могъл да влезе в тази стая и да излекува това, което ме мъчи..или че определен брой хора могат да влязат в тази стая и да променят нещо. С други думи, самотата е нещо, което никога не ме е притеснявало, защото аз винаги съм имал онази особена краста да бъда сам. Случвало се е на партита или на стадиони, пълни с ликуващи хора, да изпитам самота. Тук ще цитирам Ибсен: „Най-силните хора са най-самотни“. Никога не съм си мислил – „Ех сега ако дойде една красива блондинка и ме изчука, да потърка топките ми и ще се почувствам много добре“. Не, това няма да помогне. Знаете как мисли масата – „Уау, днес е петък вечер, какво ще правим. Няма просто да стоим тук, нали?“ Всъщност, да, ще стоя. Защото навън реално няма нищо. Това е пълна глупост. Глупави хора се смесват с други глупави хора. Да ги оставим да глупеят заедно. Никога не ме е тормозела нуждата да се хвърля във вечерта. Аз се криех в баровете, защото не исках да се крия във фабриките. Това е всичко. Съжалявам за всички тези милиони хора, но аз никога не съм бил самотен. Аз харесвам себе си. Аз съм най-добрата форма за развлечение, с която разполагам. Да пием още вино!

Никога нищо не се оказваше в хармония. Хората просто се хвърляха сляпо на всичко, което им предложат: комунизъм, здравословна храна, дзен, сърфинг, балет, хипноза, групова терапия, оргии, колоездене, билколечение, католицизъм, бодибилдинг, пътуване по света, оттегляне от света, вегетарианство, Индия, рисуване, писане, скулптура, композиране, дирижиране, туризъм, йога, секс, хазарт, пиене, мързел, кисело мляко, Бетовен, Бах, Буда, Христос, сок от моркови, самоубийство, ръчно ушити костюми, частни реактивни самолети, Ню Йорк… а накрая всичко се изпарява и се разпада. Хората трябва да си намират някакво занимание, докато чакат смъртта. Сигурно е добре, че все пак имаме избор. Аз бях направил своя избор. Надигнах бутилката с водка и започнах да я пия чиста. Руснаците разбират от алкохол.

Когато човек пие, понякога не разсъждава особено трезво.

Когато си пиян, светът навън все още съществува, но за един момент поне не те е стиснал за гърлото.

Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

1280x720-46A

Адски ме биваше да вкарвам хората в някакви гадни филми. Защо го правех, а? Да не би да се опитвах да си върна за нещо? Докога щях да се залъгвам, че това е някакво проучване на женската природа? Не – аз просто оставях нещата да се случват, без да се замислям за последствията. Не мислех за нищо друго освен за задоволяването на собствените си евтини, егоистични желания. Държах се като разглезен гимназист. Държах се по-зле от всяка курва – курвите взимат само парите и нищо повече. А аз си играех с живота и душата на хората, както си исках. Как изобщо можех да се наричам човек? Как можех да пиша стихотворения? От какво бях направен? Аз бях просто някаква селска версия на маркиз Дьо Сад – но без неговия интелект. Дори убийците бяха по-прями и честни в живота си, отколкото бях аз. Дори изнасилвачите. Нямаше никакво съмнение, че не искам някой да си играе с моята душа, да й се подиграва и да я изнасилва; в това не се съмнявах. Значи бях истински боклук. Боклук. А най-лошото беше, че се представях точно за това, което не съм – за добър човек. Влизах в живота на хората, защото те ми се доверяваха. Вършех си мръсната работа по най-лесния начин. Все едно пишех книга за любовния живот на хиената.

Писането никога не е работило за мен. Така е откакто се помня: нагласям радиото на някоя класическа станция, паля цигара, отварям бутилката. Пишещата машина върши останалото. Всичко, което аз трябваше да сторя, беше да стоя там. Целият този процес ми помогна да продължа, когато животът, сам по себе си, не ми даваше нищо добро, когато животът, само по себе си, беше филм на ужасите. Винаги е била пишещата машина тази, която ме успокоява, която разговаря с мен, която ме развлича, която ми спасява задника. В крайна сметка, пиша, за да спася задника си, за да спася задника си от лудницата, от стреса и от себе си.

Ако само можехме да се видим колко сме уродливи, бихме се заобичали… осъзнавайки колко сме нелепи, с тези наши черва, преплитащи се наоколо, с лайната, които бавно се придвижват вътре в нас, докато се гледаме едни други в очите и си казваме „Обичам те“, като в същото време продуктът в нас се карбонизира, превръща се в лайна, и ние никога не пърдим, когато се намираме близо един до друг. Във всичко това има нещо много комично…

Всичко е бягство: да играеш голф, да спиш, да ядеш, да ходиш, да спориш, да бягаш за здраве, да дишаш, да се чукаш…

Каквото и да дадеш на човешкия род, той ще го издере, разкъса и осере.

В чукането имаше прекалено много абсурдни и трагични неща. Хората явно не знаеха как да се справят с него и затова го превръщаха в игра. Игра, която ги унищожаваше.

Имам повече вяра в моя водопроводчик, отколкото във веченото съществуване. Водопроводчиците вършат добра работа. Благодарение на тях лайната се оттичат в канала. Може и да не съществува ад, но онези, които съдят, може и да създадат такъв. Мисля, че хората са преучени. Те са получили твърде много учене по всичко. Трябва да откриваш нещата по това какво се случва на теб самия, според това как ти реагираш. Тук ще ми се наложи да използвам един странен термин… „добро“. Не знам откъде идва, но усещам, че има една тенденция към добро, заложена във всеки от нас. Аз не вярвам в Бог, но вярвам в тази доброта, която е като тръба , която минава през телата ни. Тя може да бъде подхранвана. Винаги е магия, когато на една задръстена магистрала, непознат човек ти прави място, за да се престроиш в друга лента…това ти дава надежда.

Винаги съм мразил уредбите. Когато живееш в беден квартал, постоянно чуваш шумовете на другите хора, включително и от чукането им – абсолютна повърня, която продължава с пълна сила, по цели часове. Освен това хората почти винаги оставят прозорците отворени, защото изобщо не се съмняват, че и на теб ти харесва това, което им харесва на тях.

В първата целувка, в първото чукане имаше драма. Хората бяха по-интересни в началото. После бавно, но сигурно започваха да се проявяват всички недостатъци и лудостта.

С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.

Когато от ежедневието ми липсваха напрежението и лудостта, не оставаше почти нищо друго, на което може да се разчита.

Човек цял живот чака – болницата, лекаря, водопроводчика, лудницата, затвора и накрая самата смърт. Първо светваше червено, после зелено. Гражданите на света се хранеха, гледаха телевизия и се притесняваха за работата си или за липсата на работа, докато чакаха.

Как, по дяволите, човек може да се наслаждава на това, да бъде събуден в 6:30 от алармата, насила да стане от леглото, да се облече, да яде, да отиде до тоалетната и да си измие зъбите, и да се бори с трафика по пътя, докато стигне до мястото, където всъщност прави много пари за някой друг и да му казват, че трябва да е благодарен, че има възможността да го прави?

Ако пиша с лошо за черните, хомосексуалните и жените, то е, защото тези, които срещнах, са били такива. Има много „лоши“ – лоши кучета, лоша цензура; има даже „лоши“ бели мъже. Само когато пишеш за „лоши“ бели мъже, те не се оплакват от това. И нужно ли е да казвам, че има „добри“ черни, „добри“ хомосексуални и „добри“ жени?

Бях човек, който ставаше по-силен, колкото повече беше сам. Без самотата бях като някой, който е оставен без храна и вода. Всеки ден, в който не бях сам, изсмукваше силите ми. Не изпитвах гордост от усамотението си, но бях зависим от него. За мен мракът в стаята бе като слънчева светлина.

Не мразя хората, просто се чувствам добре, когато не са около мен.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*