Уилям С. Бъроуз: Кокаинови буболечки

Уилям С. Бъроуз: Кокаинови буболечки

Меката сива шапка и черното палто на Моряка висяха сгърчени и чакаха с копнеж. Утринното слънце открояваше Моряка сред оранжево-жълтия пламък на дрога. Под чашката си за кафе имаше книжна салфетка — характерно за онези, които прекарват много време над чаша кафе по площади, в ресторанти, чакални и бюфети из целия свят. Дрогите, дори на нивото на Моряка, живеят по дрога-време и когато направят своя натрапчив пробив във времето на другите, трябва да чакат като всички просители. (Колко кафета на час?)

Влезе момче и седна на бара в разкривените очертания на абстинентното чакане. Моряка потрепера. Лицето му се разми в трепкаща кафява мъгла. Ръцете му мърдаха по масата и четяха Брайла на момчето. Очите му проследяваха малки дупчици и дъгички, кафявите кичури по врата му, бавни и търсещи.

Момчето помръдна и почеса врата си отзад.

— Нещо ме ухапа, Джо. Що за пълзящи гадини имаш тук?

— Кокаинови буболечки, момче — каза Джо, като разглеждаше яйца на светлината. — Пътувах с Ирен Кели, а тя беше страшна жена. В Бът, щата Монтана, я захапва кокаиновият страх и тя хуква из хотела, като крещи, че я преследват китайски ченгета със сатъри за месо. Познавах онзи полицай в Чикаго, смъркаше кока и обикновено идваше във форма на кристали, сини кристали. Полудява един ден и започва да крещи, че Федералните служби го преследват, изтичва по тази уличка и си пъхва главата в кофата за боклук. Аз му казах: „Какво мислиш, че правиш?“, а той казва: „Разкарай се или ще те застрелям! Добре съм се скрил.“ Когато ни дойде редът ще сме там, нали?

Джо погледна към Моряка и разпери ръце в наркомански жест.

Морякът проговори с прочувствения си глас, който в главата ти наново се събира и изписва думите със среден пръст:

— Връзката ти пропадна, момче.

Момчето погледна встрани. Лицето му на уличник с черните белези на дрога запази дивата, сподавена невинност, свенливи животни, взиращи се през ужасни сиви арабески.

— Не разбирам за кво говориш, Джек.

Моряка остро фокусира. Обърна ревера на палтото си и показа медна игла за спринцовка, мухлясала и зеленясала.

— Оттеглих се за доброто на службата… Седни и изяж един къпинов сладкиш на сметка разноски. Наркоманската ти душа го обича… Грижи се за нея.

През три метра утринна закусвалня момчето усети докосване по ръката. И той внезапно бе изстрелян към кабината, където се приземи с едва доловимо шлуп. Той погледна Моряка в очите, зелена вселена, помръдваща от ледени черни течения.

— Вие агент ли сте, господине?

— Предпочитам думата… приносител — звучният му смях завибрира пред веществата на момчето.

— А имаш ли, а? Аз имам кинти…

— Не искам парите ти, миличък. Искам Времето ти.

— Не чаткам.

— Искаш, нали? Искаш чисто за сутринта?

Моряка измъква нещо розово и образът му се размива.

— Да.

— Ще се заемем с Независимите. Имат си собствена специална полиция, не носят пистолети. Спомням си как веднъж ни гепиха, мен и Педала, на „Куинс Плаза“. Стой далеч от площада на Кралицата, синко… зло място… обсебено от ченгета. Прекалено много нива. Ченге изскача от една кабинка за метли, друсано с амоняк като горящи лъвове… нахвърлят се върху бедната стара крадла и изплашват вените й до кокал… Тя някъде от една седмица яде мускул и подкожно това нещо, дето Ню Йорк Сити го раздава свободно и гратис на дрогите джебчии… Затова Педал, Ухо, Ирландецо, Моряко внимавайте… Огледайте се, огледайте се наоколо преди да се разбръмчите там… Минава метрото с черен железен писък…

William S. Buggoughs – The Naked Lunch, 1959
Превод от английски: © Иван Киров, 1994

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*