Beck: Живеем в изумително време – без истински луди и без истински светци

Beck: Живеем в изумително време – без истински луди и без истински светци

В какво съм добър? Казват, че съм упорит.

В края на осемдесетте напуснах родния Лос Анджелис и се озовах в Ню Йорк. Отначало живях при приятели и познати, но след това реших да наема собствен апартамент. В този апартамент ме посрещна жена с ключ в ръцете. Трябваше да заменя парите си за нейния ключ.

Но по някакъв невероятнен начин тя ме уговори да й дам парите, а ключа да мина да взема след 2 дни. Не я видях повече и бях принуден да се върна в Лос Анджелис. Така написах “Loser”.

Живеем в изумително време – без истински луди и без истински светци.

Много рано дадох на всички да разберат, че не съм готов за истинска кариера на музикант. В противен случай първите ми десет песни биха били десет версии на “Loser”.

Когато бях на 20 ми казваха, че изглеждам на 45, но аз се чувствах на 60.

Опитвам се почти да не използвам e-mail – разговарям с хората по телефона. Днес все още съм със същия телефон за 30 долара, с който бях преди много години. Харесва ми това, че с него мога само да се обаждам и нищо повече. Имам компютър от 10 години, при това в ателието, а пишеща машина използвах до 2002 година.

Музиката се променя. Но се променя и това, което хората слушат.

Щастлив съм, че като бях дете, нямаше mp3. Всички велики песни слушах от оригинален носител. Представете си, че сте написали статия, но някой е взел оттам част от думите, а това, което е останало, е напечатано на някакъв идиотски шрифт. Това според мен всъщност представлява МР3 и ми се струва, че е голям проблем.

Би било интересно да се живее в свят без златни или платинени плочи, в който хората просто слушат музика и я свирят.

Интернет съкрати дистанцията, което може би е ненужно. Днес се учудвам като гледам групи, които са само на девет месеца, а вече свирят в “Уилтерн” (известна концертна зала в Лос Анджелис – Esquire). Преди 20 години – вече след като “Loser” се чуваше от всяка станция – още не ме канеха да свиря дори като подгряващ музикант. Само няколко пъти ми позволиха да свиря преди началото на големи концерти, и то докато внасяха оборудването на сцената.

Днес има много хубава музика. Много повече, отколкото по времето, когато бях на 25.

Когато растях, Спрингстийн, “Ролинг Стоунс”, Дилън и “Бийтълс” все още бяха големите в музиката. Когато се появяваше някое ново лице на корица на списание, всеки пети беше някой от тях.

Прозорецът на носталгията става все по-широк с всяка изминала година.

Последните двадесет години аз и много други музиканти на моята възраст се занимаваме с това, да откриваме нещо ново в музиката от петдесетте, шестдесетте и седемдесетте години. Струва ми се, че е много важно да си върнем това, което някога сме умеели, а след това забравили.

При преосмислянето няма правила.

Музиката се създава не само, за да радва нечии уши, но и за да накара хората да свирят своя собствена.

Днес, когато излизаш на сцената, музиката правят усилвателите, осветлението и други подобни неща. Няколко пъти на моите концерти изключваха електричеството, и в тези моменти осъзнавах каква огромна сила ми помага на сцената. Но когато Джими Роджърс (известен изпълнител на блус 1924-1997 – Esquire) пътешестваше из страната, не използваше нищо. Просто стоеше на сцената и пееше толкова силно, колкото можеше.

В далечното минало хората никога не се замисляли за това как се нарича песента им. Те просто са я пеели.

Изборът е най-ефективния начин да се побъркаш.

Преди време във вестниците се появи тази реклама – “Лазерно повдигане на влагалището”. Отначало това беше съвсем мъничка рекламчица, след това се уголеми два пъти, а след един месец вече заемаше целия ред. По дяволите, бих искал да знам, какво точно трябва да правиш, за да не можеш вече да минеш без лазер.

Нямам никаква представа за това как живеят известните хора и какво правят, когато се срещат. Струва ми се, че спортуват, ядат сладки и носят красиви дрехи.

Има хора, които цял живот се готвят за успеха, а след това на стари години се топлят от него. Аз просто се занимавам с музика.

Това би било просто чудесно: огромен мол, който изглежда като мол, но в който нищо не се продава. Можеш да отидеш там и просто да се разходиш. Или нека някой просто откупи мол и го изпълни с оранжеви мебели и хората ще идват там просто така. Много бих искал тази огромна сграда да се принесе в жертва на красотата без каквато и да било полза. Не е ли прекрасно?

Рядко ме разпознават в мексиканските ресторанти.

Понякога мога да взема списание и да прочета поредното “интервю с Beck”, но по правило това е урок по разочарование. И дори не заради неточните цитати – а заради изборното цитиране.

Никой не се отнася към моето творчество по-критично от самия мен.

Не може да се продава идея.

Хората така обичат да казват “това му е в кръвта”, но изкуството се ражда от абсолютното нищо, от нещо мрачно и страшно. Страшно – защото никога не знаеш кога, какво и откъде ще дойде при теб, и дали изобщо ще дойде.

Никога не се уморявам да свиря Лу Рийд.

Превод: Милена Милева

По Esquire