Шарл Бодлер: Животът е болница, в която всеки пациент мечтае да се премести на друго легло.

Шарл Бодлер: Животът е болница, в която всеки пациент мечтае да се премести на друго легло.

Шарл Бодлер се ражда на 9 април 1821 г., в Париж, за да се превърне в една от най-скандалните и противоречиви фигури на 19 век. Пристрастен към опиума и пиенето, решава да опише опита си в три пространни есета, посветени на дрогата – „Поема за хашиша“, „Опиоман“ и „Виното и хашишът като средства за разширение на личността“. Без никакво притеснение описва психологическото въздействие на опиума и хашиша, внимателно изследва проникването на отровите в гънките на мозъка и образите, които те пораждат – „хармония в най-очарователна форма“, „мигновено овладяване на рая“, „огъня на едно лъжливо щастие и лъжливо просветление“, „подбуждане към постоянно самовъзхищение.“

„Цветя на злото“ е вероятно най-значителната поетична колекция, публикувана в Европа през 19 век, вдъхновение за много от следващите поколения поети.  Бива високо оценена от малък кръг читатели, но сюжетът й предизвиква недоволството на критиката и широката публика. Основните теми за секса и смъртта са смятани за скандални и книгата се превръща в нарицателно за неблагоприличие. Поетът, издателят му и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал.

Baudelairе

МЪРША

В прекрасна лятна утрин — спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут —
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила —
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки — черна каша — по дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е — набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж… Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това —
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва-едва —

дойде сърдито куче и дебнеше ни — клето! —
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали…

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти — моя страст, мой ангел, ти — слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —
разпадналата се любов.

Щастливият мъртвец

В земята тлъста — тор, за охлюви прехрана —
една дълбока яма ще си изровя сам
и своя грохнал скелет ще разположа там,
в забрава да заспи — акула в океана.

Ни завещание! Ни гробница в замяна!
Защо да чакам сълзи от този свят без срам?
Аз всички гарвани приживе ще поканя —
със своя труп разложен разкошен пир ще дам.

О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас мъртвец пристига — щастлив, на свобода!
Без угризения елате в мен — от мрака! —

деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: нима и тук тегло ме чака,
мен — тялото бездушно, мъртвец сред мъртъвци?

Литаниите на Сатаната

О ти, най-мъдрият и чист Господен воин,
ти, Бог низвергнат, за възхвали недостоен,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, принц — изгнаник, вечно онеправдан, търпял,
но с двойна мощ въставал след всеки свой провал,

О, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Велик, всезнаещ цар на бездните на ада,
ти, пръв лечител на човека, който страда,

О, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, учил прокълнати, презрени досега,
чрез любовта да вкусват от райските блага,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който със Смъртта, любовницата властна,
Надеждата роди — безумна и прекрасна,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, дал на всеки смъртник, качен на ешафод,
смел поглед — да презира стълпения народ,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, със сияен взор съзрял подземни зали,
където скрити спят камари от метали,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който също знаеш къде, в кой кът дълбок
съкровища безценни ревниво пази бог,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

О ти, чиято длан се спуска — да затули,
да скрие бездната под всички сомнамбули,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който чудодейно пияния старик
измъкваш здрав и читав — прегазен преди миг,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който — болката да спре да ни изгаря! —
селитра учиш ни да смесваме със сяра,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който на челото на всеки долен Крез
клеймо поставяш — негов съдружник пръв до днес,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който като страст в девойките разпали
любов към раните, към хората в парцали,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Тояга за изгнаник, пред учен — лъч пламтящ,
ти, изповедник, вдъхващ в бунтовника кураж,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, пастрок на безброй, които в черна злоба
от Рая Бог-отец подгонил е към гроба,

О, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Молитва

Хвала и слава тебе, о, Сатана — над нас,
сред Рая, в който властва, и в Ада с алчна паст,
където победен бленуваш ти отвека.
О, под Дървото на Познанието нека
до теб духът ми седне, когато види сам
как клоните разцъфват — един невиждан Храм!

Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без поезия.

 

Един коментар

  1. Доста потискащо…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*