Айн Ранд: Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

Айн Ранд: Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

Мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.

Разумът и свободният дух са на пиедестал в тази твърда и безкомпромисна философия, което по странен начин я превръща в един от най-мразените и скандални автори на нашето съвремие. За Айн Ранд на света няма нищо по-важно от човешката индивидуалност. За самоуважението и психологията на витата баница, лично от руската еврейка, която посвещава живота си на борбата срещу колективите от всякакъв вид:

Казват, че най-лошото, което можеш да направиш на някого е да унищожиш самоуважението му. Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.

Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си – все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие? …О, то има своята противоположност – но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен.


Когато се изправи пред обществото, човекът, който е най-ангажиран, човекът, който трябва да направи най-много и да даде най-голям принос, има най-малко право на глас. Приема се, че той няма право на глас, че аргументите, които може да изложи, са отхвърлени предварително като предубедени – никой не слуша речта, а преценява само говорителя. Много по-лесно е да си съставиш мнение за човека, отколкото за идеята. Макар че, по дяволите, никога няма да си изясня как е възможно да преценяваш човека, без да вземеш под внимание какво има в главата му. Но нещата стават по този начин. За да бъдат обмислени аргументите, са необходими критерии. А критериите не са от памук. Човешкият дух обаче е направен именно от памук – нали знаеш, безформена материя, не оказва съпротива и може да бъде усуквана и извивана на всички страни, като вита баница. Най-краткото разстояние между две точки не е правата линия, а посредникът. Колкото повече са посредниците, разстоянието се скъсява. Това е психологията на витата баница.

Какво според теб е почтеността? Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способността да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи.

Познавам една жена, която си сменя възгледите през три дни. Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари.


Не е ли това коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждото постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си в сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.

Любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана. Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов. Ако узнаеш какво значи да обичаш, да изпитваш всеотдайна страст към най-възвишеното, – не си способен на нищо по-малко.

Когато се възхищаваш от нещо, реакцията ти е само една дума – „Да“. Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи, тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция – способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“ без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.


Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували си сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик, щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са като прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен обаче е духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

Дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава?

Знаеш ли, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигнали постоянство дори за миг?

Хората винаги са имали погрешна представа за Дявола – той не е само един, нито е голям, той се явява под най-различни форми, той е малък и безсрамен.

Замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. Защо трябва живите създания да съществуват в болка? Мигар някой има право да изисква хората да живеят за нещо друго освен за собствената си радост? Всеки се стреми към нея. С цялото си същество. Но никога не я откриват. Питам се защо. Вайкат се, че не разбират смисъла на живота. Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че трябва да „открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. Среща се във всяка книга. Във всяка сладникава изповед. Сякаш е най-благородното нещо, което човек може да признае. Но според мен е най-срамното.

Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз.

Това е смисълът на живота. Трудът ти. Даровете, които получаваш от земята и онова, в което ги превръщаш.

Никой човек не може да постигне абсолютното смирение, при което няма нужда от самоуважение под някаква форма. Така никой не би оцелял. И след като векове наред са били бомбандирани с учението, че алтруизмът е върховният идеал, хората са го приели по единствения възможен начин. Да търсят самоуважение чрез другите. Да живеят живот втора ръка. И така се е отворила вратата за всички злини. Възникнала е отблъскваща форма на егоизъм, която истински себичният човек не би могъл да си представи. Сега, за да излекуваме света, гаснещ от себеотрицание, искат от нас да унищожим егото. Чуй какво проповядват днес. Вгледай се в хората наоколо. Чудиш се защо страдат, защо търсят щастие, но никога не го намират. Ако някой се сепне и се запита дали му се е случвало да изпита съвсем лично желание, ще намери отговора. Ще си даде сметка, че мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции са другите хора.

Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека от втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“ И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените мотиви са лично, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите. Но сега ни учат да излагаме пред обществото всичко, което е вътре в нас, да го поставяме на разположение на всички. Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за независимостта на човешкия дух. Мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Свободният дух. Няма нищо по-важно.

Никога не сме си правили труда да разберем  какво е величието у човека и как да го разпознаем. Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата. Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност. Но нека млъкнем и да помислим. Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своя идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме. Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение. Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли? Та именно собственото аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.

Да продадеш душата си е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?

Има граници дори за интелектуалната извратеност.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*