Amanita Muscaria: Моля ви, не идвайте на свиждане!

Amanita Muscaria: Моля ви, не идвайте на свиждане!

Понякога е Елена Денева, понякога – Amanita Muscaria (червена мухоморка). Но винаги – безумно безопасен пациент, защото „светът е свят, и мръсното му бяло напомня санитарен полуден.“

Amanita Muscaria

Да живеят душевните ни разстройства

в тази реалност телесна.
Разсъждавайки, губим куп удоволствия.
Останалото е лесно.
И отворили алчно резервни клепачи,
търсим всичко и всичко желаем.
И набъбва омразата на палачите
на които сме дадени в заем…

ПСИХИАТРИЧНО

Ръцете ми – прерязани през китките
от стъклени вериги и безсилие.
Изгубих и последната си битка
със прошката, с простеното, с
простилите.
Краката – обездвижена безпътица.
Очите ми – залепнали от липса.
Косите ми – разхвърляни престъпно
по болната постеля от предишност.
Отдавна съм крило на тая лудница,
без санитари, без медикаменти.
Стените липсват. Винаги съм будна.
Безумно безопасен пациент съм.
Не питайте. Не идвайте на свиждане –
боли от словотворните ми кризи.
Със пулса безсърдечен те прииждат…
Не пази усмирителната риза.
Не идвайте! И ще ви дам едната.
Защото имам две, а сте ми ближни.
Широко е отворена душата ми.
Но моля ви, не идвайте на свиждане!

КВАЗИМОДО

 „Трябва да престанеш да пишеш!…“

Някой ден ще ме видите паднала.
В някой сън или смела мечта.
Аз съм гнусна, противна, досадна…
Може би. Но съм само една.
Нямам нищо, но Нищото няма ме.
Още пазя сърцето си чисто.
Плюх на всички измислени храмове.
Скланям поглед пред белите листи.
Аз съм скучна, ужасна и грозна –
Квазимодо на мен е приличал.
Аз – сред римите – късчето проза,
мога най-силно да ви заобичам.
Мога най-искрено да се усмихна
и за мъртъв цвят да се разплача…
Мога… сред звуците – звук, да притихна
и знахар да съм сред палачите…
Мога много… Нали не ми вярвате,
няма смисъл да ви убеждавам.
Някой ден ще ме видите паднала.
Някой ден… Но не ви обещавам.

СНЯГ

 Ангели
летят във траур бял.
Снегът вали
над този глупав свят заспал…
Димитър Воев

О, този свят е толкова прекрасен –
покрит със бял чаршаф. За аутопсия.
Или за вивисекция. Неясно е.
Изчистват се цървулите на босия

и пътят става толкова удобен
до кривата недоузряла круша.
Виси небето като фон злокобен
от гарванови гракове промушено.

На този фон подскачат принудително
душите ни, до стон марионетни.
На този фон сме голи съществителни
и само в сън сме плодови и летни.

Жадуван сняг, лекувай ни, лекувай!
Докато дойде времето за кишата,
в която се разлага съществуването,
което все не мога да опиша.

Донедовиждане. Съвсем не бе приятно.

Не вярвам да се случи в друг спектакъл.
Събличам суетата непонятна.
И този ден от мен се е съблякъл.
Доскоро все проклинах Сценариста,
преди да осъзная, че съм аз.
До недовиждане. Аста ла виста!
Не ми е вече мястото сред вас.
Душата ми си взема дълъг отпуск.
Не творчески – съвсем тихотворящ.
Отивам си, недраги мои гости:
омръзна ми за роли да си плащам.
Омръзна ми да бъда шут ухилен.
Омръзна ми да бъда маска своя.
Във себе си лицето си прибирам,
преди да стане ваше, а не мое.
Създавам равносметката хълмиста –
изпразва погледа като кесия –
пиесата бе плоска. Десет листа,
пропаднала във нищото хартия.

 

Още от Елена Денева в Четилище

Един коментар

  1. Иисус Христос

    Силни неща, бих искал да илюстрирам някое твое стихотворение. Ако имаш желание – jesushchrist1@abv.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*