Албер Камю: Абсурдът има смисъл само, ако не се примирявате с него

Албер Камю: Абсурдът има смисъл само, ако не се примирявате с него

Преди няколко години бях адвокат в Париж и, честна дума, доста известен адвокат. Разбира се, аз не ви казах истинското си име. Имах една специалност: благородните каузи, както се казва, защищавах вдовиците и сираците, и то не знам защо, тъй като в края на краищата има вдовици, които мамят, и жестоки сираци. При все това достатъчно ми беше да надуша, макар и отдалеч, че някой обвиняем е жертва, за да влязат в действие ръкавите на моята тога. И то как! Истинска буря! Сърцето ми слизаше в ръкавите. Човек наистина можеше да си помисли, че всяка вечер правосъдието спи с мен. Сигурен съм, че вие щяхте да се възхитите от точния ми тон, истинското ми вълнение, убедителността, жара и овладяното възмущение на моите пледоарии. Физически природата ме е добре надарила, държа се благородно без усилие. Нещо повече, бях подкрепян от две искрени чувства: задоволството, че съм от добрата страна на подсъдимата скамейка, и инстинктивното презрение към съдиите изобщо. Впрочем това презрение може би не беше толкова инстинктивно. Сега знам, че то си е имало причини. Но, гледано отстрани, то приличаше по-скоро на страст. Човек не може да отрече, че поне за момент съдиите са необходими, нали? Но аз не можех да разбера, че един човек сам решава да упражнява тези изумителни функции. Приемах този човек, защото го виждах, но горе-долу така, както приемах скакалците. С тази разлика, че нашествията на тези правокрили насекоми никога не са ми носили и стотинка, докато аз изкарвах прехраната си в диалог с хората, които презирах.

И така, аз бях от добрата страна на подсъдимата скамейка и това беше достатъчно за моето душевно спокойствие. Чувството за правда, задоволството, че си прав, радостта да се самоуважаваш, драги мой, са мощни пружини, за да отстояваме или да напредваме. И обратното, ако лишите хората от тях, вие ги превръщате в разярени кучета. Колко престъпления са извършени чисто и просто защото техните автори не са могли да понасят, че са сгрешили! Познавах някога един индустриалец, който имаше съвършена жена, от която всички се възхищаваха и която въпреки това той мамеше. Този човек буквално се вбесяваше, че е виновен и че нито можеше да получи, нито сам да си даде свидетелство за целомъдрие. Колкото повече жена му изпъкваше със съвършенството си, толкова повече той се вбесяваше. В края на краищата тази вина стана непоносима за него. Какво мислите, че направи тогава? Престана да я мами ли? Не. Уби я. Така се свързах с него.

Моето положение беше по-завидно. Не само че не рискувах да се присъединя към лагера на престъпниците (по начало нямах никакъв шанс да убия жена си, защото съм ерген), но и поемах тяхната защита само при условие да са добри убийци, както други са добри диваци. Начинът, по който водех тази защита, ме удовлетворяваше много. В служебния си живот бях наистина безукорен. Никога не съм приемал подкупи, от само себе си се разбира, но и никога не съм се прекланял пред никакви ходатайства. И нещо, което е рядко – никога не съм се поддавал да лаская който и да е журналист, за да спечеля благосклонността му, нито пък някой чиновник, чието приятелство можеше да ми е от полза. Имах даже щастието на два-три пъти да ми предлагат „Почетният легион”, но аз го отказвах с дискретно достойнство, от което изпитвах истинско удовлетворение. Накрая, никога не съм карал бедните да ми плащат и не съм се бил в гърдите за това. Не мислете, драги господине, че се хваля. Нямах никаква заслуга: алчността, която в нашето общество заема мястото на амбицията, винаги ме е карала да се смея. Аз се целех по-високо; ще видите, че изразът, доколкото ме засяга, е точен.

Но съдете сам за моето удовлетворение. Наслаждавах се от собствената си природа, а всички знаем, че това е именно щастието, макар че за да се успокояваме взаимно, понякога се правим, че осъждаме такива чувства, наричайки ги егоизъм. Наслаждавах се поне на онази страна от моя характер, която откликваше така точно на вдовицата и сирака, че накрая от желание да я използвам тя завладя целия ми живот. Например обичах да помагам на слепите да пресичат улиците. Още отдалеч, когато забележех някакъв бастун нерешително да почуква на края на тротоара, спусках се, изпреварвах понякога със секунда милостивата ръка, която вече се протягаше, отнемах слепеца от чуждата грижа и с нежна и твърда ръка го повеждах по пешеходната пътека, сред препятствията на движението, към спокойното пристанище на отсрещния тротоар, където се разделяхме еднакво разчувствувани. По същия начин обичах винаги да упътвам минувачите по улицата, да им поднасям огън, да помагам на някой количкар с тежко натоварена кола, да бутам закъсал автомобил, да купувам вестник от продавача от Армията на спасението или цветя от старата цветопродавачка, за която знаех, че ги краде от гробището Монпарнас. Обичах също – трудно ми е да го кажа! – да давам милостиня. Един мой приятел, голям християнин, признаваше, че първото чувство, което изпитвал, когато виждал някой просяк да се приближава към дома му, било неприятно. С мен пък беше по-лошо: аз ликувах от радост. Но да минем по-нататък.

Нека по-скоро ви разкажа за моята вежливост. Тя беше известна и неоспорима. Да бъда любезен, беше за мен наистина голяма радост. Ако сутрин имах късмет да отстъпя мястото си в автобуса или метрото на някой, който очевидно го заслужава, да вдигна от земята предмет, изпуснат от възрастна жена, и да й го подам с присъщата ми усмивка или пък чисто и просто да отстъпя реда си за такси на някой, който бърза повече от мен, тогава денят ми беше светъл. Радвах се даже, признавам това, на дните, в които общественият транспорт стачкуваше, защото имах възможност от автобусните спирки да кача в колата си неколцина от моите нещастни съграждани, възпрепятствани да се завърнат по домовете си. Най-после, да отстъпя мястото си в театъра, за да позволя на една двойка да бъде заедно, да поставя на багажника във влака куфарите на някое младо момиче, ако той е твърде висок за нея – това бяха за мен също така подвизи, които извършвах по-често от другите, защото по-внимателно търсех случаите да ги сторя и защото ми доставяха по-голямо удоволствие.

Минавах също за щедър и наистина бях такъв. Давах много, публично и частно. И вместо да страдам, когато трябваше да се разделя с някой предмет или парична сума, аз винаги изпитвах удоволствие и то не се помрачаваше дори и от оная меланхолия, която понякога се пораждаше в мен, след като преценявах безполезността на тези дарения и възможната неблагодарност, която би ги последвала. Изпитвах даже такава радост да давам, че мразех да бъда принуждаван да върша това. Подписките с тънките сметки ме потискаха и аз давах с неудоволствие. Исках да бъда господар на щедростта си.

Това са дребни черти, които обаче ще ви накарат да разберете непрекъснатите наслади, които намирах в живота си и най-вече в професията си. Да бъдеш спрян например в коридорите на Съдебната палата от жената на някой обвиняем, когото си защищавал само от чувство за справедливост или от съжаление, ще рече, безплатно, да слушаш тази жена да шепти, че с нищо, че наистина с нищо не ще може да се отблагодари за това, което е направено за тях, да отговориш тогава, че това е нещо съвсем естествено, че всеки би направил същото, да предложиш даже помощ, за да се преживеят черните дни, които идват, да прекъснеш накрая излиянията, за да съхраниш истинския им отклик, да целунеш ръката на бедната жена и с това да сложиш край, повярвайте ми, скъпи господине, това значи да се издигнеш над обикновения амбициозен човек и да се изкачиш до онази кулминационна точка, от която добродетелта се храни вече от самата себе си.

Нека се спрем на тези върхове. Вие разбирате сега какво исках да кажа с това, да се прицелваш по-високо. Аз говорех именно за тези кулминационни точки, единствените, където мога да живея. Да, аз съм се чувствал удобно само когато съм стоял високо. До най-малките подробности в живота имах нужда да бъда отгоре. Предпочитах автобуса пред метрото, каляската пред таксито, терасите пред приземията. Любител на спортните самолети, с които човек се извисява в небесата, аз пътувах също и с параходите, където винаги се разхождах на най-високата палуба. В планините избягвах затворените долини, предпочитах високите проходи и плата; стремях се поне към върховете. Ако съдбата ме беше принудила да избирам някакъв занаят, стругар или да покривам покриви, щях да избера покривите и нямаше да се страхувам от главозамайващите височини. Трюмовете, мазетата, пещерите, пропастите ме ужасяваха. Изпитвах даже особена омраза към спелеолозите, които имаха дързостта да заемат първите страници на вестниците и чиито постижения ме отвращаваха. Да се мъчиш да достигнеш до осемстотин метра под земята с риск главата ти да се заклещи в някоя скалиста теснина (сифон, както казват тези безразсъдни хора), ми се струваше постижение на покварени или травматизирани характери. В това имаше нещо престъпно.

Затова пък естествената тераса на пет-шестстотин метра над едно още видимо и окъпано в светлина море беше мястото, където дишах най-добре, особено ако бивах сам, високо над човешкия мравуняк. Лесно си обяснявах защо проповедите, пророчествата, огнените чудеса са се извършвали върху достъпни височини. Според мен човек не мечтае в пещерите или в затворническите килии (освен ако те не са разположени в някоя кула с просторен изглед); там той мухлясва. И разбирах онзи човек, който, след като станал калугер, се разкалугерил, понеже килията му гледала не както той очаквал – към простора, а към една стена. Бъдете уверен, че що се отнася до мен, аз не мухлясвам. Всекидневно, всекичасно, в себе си и сред другите, се изкачвах към висините, там запалвах видими огньове и радостни възгласи се издигаха към мен. Така поне черпех радост от живота и от моето собствено превъзходство.

Моята професия за щастие задоволяваше този стремеж към върховете. Тя ме избавяше да бъда огорчен от ближния си, когото аз винаги задължавах, без нищо да му дължа. Тя ме поставяше над съдията, когото аз на свой ред съдех, над подсъдимия, когото принуждавах да бъде признателен. Добре преценете това, скъпи господине: аз живеех безнаказано. Никаква присъда не ме засягаше, аз не се намирах на сцената на съда, а бях над нея, подобно на онези богове, които от време на време с помощта на механизъм спускали сцената, за да променят действието и да му предадат свой смисъл. В края на краищата да живееш над всички, си остава все още единственият начин да бъдеш видян и приветстван от множеството.

Прочее, някои от моите добри престъпници, извършвайки убийството, се бяха подчинявали на същите подбуди. В тъжното положение, в което се намираха, да прочетат имената си във вестниците, им е доставяло без съмнение един вид нещастно удовлетворение. Както мнозина, така и те не са можели да издържат да бъдат анонимни и това нетърпение, отчасти може би, ги беше довело до неприятни крайности. В края на краищата, за да станеш известен, достатъчно е да убиеш портиерката си. За нещастие това е ефимерна репутация – има толкова много портиерки, които заслужават и получават ножа. Престъплението заема непрекъснато предната част на сцената, но престъпникът се явява там само бегло и веднага бива заместен. Всъщност тези кратки триумфи се заплащат твърде скъпо. Затова пък защитата на нашите бедни аспиранти за репутация, по същото време и на същото място, водеше до истинска прослава, но с по-икономични средства. И това ме окуражаваше да правя усилия да заплатят с възможно най-малкото наказание: заплащайки за своите постъпки, те заплащаха отчасти и за моята слава. Възмущението, талантът, вълнението, които изразходвах в тяхна защита, снемаха в замяна всяко задължение към тях. Съдиите наказваха, обвиняемите изкупваха, а аз, свободен от всякакво задължение, неподлежащ нито на съдене, нито на санкциониране, царувах свободно, облян в райска светлина.

Всъщност, скъпи господине, не е ли това земният рай: да грабиш направо от живота. Така правех аз. Никога не е ставало нужда да се уча да живея. С раждането си знаех вече всичко. Има хора, чийто проблем е как да се защищават от другите или поне как да се спогаждат с тях. За мен спогодбата беше осъществена. Фамилиарен, когато трябваше, мълчалив, когато беше необходимо, способен да се държа както свободно, така и сериозно, аз се разбирах с всички добре. Така моята популярност беше голяма и успехите ми сред обществото – неизброими. Личността ми не беше зле изградена, бях едновременно неуморим танцьор и дискретен ерудит, можех да обичам еднакво, нещо, което не беше никак лесно, и жените, и правосъдието, занимавах се и със спорт, и с изкуство. Но да спрем дотук, за да не ме заподозрете в самодоволство. Представете си, моля ви, един мъж в цветуща възраст, с отлично здраве, богато надарен, ловко справящ се както с физическите, така и с интелектуалните задължения, нито беден, нито богат, спящ добре и дълбоко доволен от себе си, без да изтъква това по друг начин освен чрез една щастлива общителност. Ще приемете тогава, че мога да говоря съвършено скромно за един преуспял живот.

Да, малцина бяха по-непринудени от мен. Моето съгласие с живота беше пълно, приемах изцяло неговата същност, без да отхвърлям нищо от ирониите му, нито от величието му, нито от паденията му. В частност плътта, материята, с една дума, физиката, която смущава или обезкуражава толкова много хора в любовта или в самотата, ми доставяше, без да ме заробва, винаги радости. Бях създаден, за да имам тяло. Оттук и моята вътрешна хармония, онова спокойно самообладание, което другите чувстваха и понякога ми признаваха, че им помагало да живеят. И хората търсеха моята компания. Често например някои мислеха, че вече са ме срещали. Животът, неговите създания и дарове идваха към мен; аз ги приемах с благосклонна гордост. Искрено казано, поради това, че бях такъв цялостен и непринуден човек, донякъде се считах за свръхчовек.

Из „Пропадане“, Албер Камю

превод: Георги Панов

Още от Албер Камю в Четилище

Източник:liternet.bg
снимки: Deviantart,stars-portraits.com,acknowledgetheabsurd.tumblr.com,Russ Cook

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*