Отстъпникът или един объркан мозък – Албер Камю

Отстъпникът или един объркан мозък – Албер Камю

„Каква каша само, каква каша! Трябва да сложа ред в главата си. Откак ми отрязаха езика, някакъв друг език, знам ли точно какво, безспир ломоти в главата ми, млъква по някое време и после пак се почва, ох, толкова неща чувам, а не мога да ги изрека, каква каша, отворя ли си устата, излиза само нещо като потракване на разбъркани камъчета.

Ред, ред е нужен, казва езикът, а едновременно говори и за друго, винаги съм се стремил към реда. Едно поне е сигурно, чакам мисионера, който идва де ме замести. Ето ме до пътеката, на един час път от Тагаса, скрит под скалното свлачище, седнал на старата пушка. Зората се надига над пустинята, все още е много студено, скоро ще стане много горещо, тази земя подлудява, а аз вече толкова години, не помня колко станаха…

Още малко усилие! Мисионерът трябва да пристигне днеска сутринта, а може и вечерта. Чух, че идвал с водач, нищо чудно да яздят една камила дватама. Ще чакам, това и правя, само да не е студът, целият треперя, Ще търпиш, мръсен роб!

Толкова отдавна търпя. Баща ми – грубиянина, недодяланата ми майка, там, у дома, на онова високо плато в Централния масив, виното и всеки ден същата чорба със сланина, но най-вече киселото и студено вино и безкрайната зима, замръзналите блата, преспите, противната папрат, ох, как исках да се махна, веднъж завинаги да ги зарежа, да започна най-сетне истински живот, на слънце, да не пия друго освен вода. 

Повярвах му на отчето, той ми говореше за семинарията, всеки ден се занимаваше с мен, какво друго да прави в онзи протестантски край, където притичваше из селото, залепен за стените. Разправяше ми, че ме очаква бъдаще, и за слънцето, католицизмът е слънце, казваше, и ме караше да чета, той натъпка латинския в коровата ми глава: „Сече му пипето на малкия, но е цяло магаре“, – че ми е корава главата, корава е, цял живот не е пуснала кръв при толкова много блъскане. „Волска глава“ – викаше оня нерез, баща ми.

В семинарията мног осе гордееха, възпитаник от протестантския край, това означаваше победа, посрещнаха ме като слънцето над Аустерлиц. Малко бледичко си беше слънцето, заради пиенето, толкова са се наливали с кисело вино, че зъбите на децата им са разядени, ха-ха, да убия баща си, ето какво трябва, но няма начин той да стигне дотук, киселото вино накрая му проби търбуха, значи остава да убия само мисионера.

Имам една сметка да уреждам  него и с учителите му, с моите учители лъжци, с мръсната Европа, всички са ме лъгали. Мисията, все това им беше в устата ,отиваш при диваците и им говориш: „Вижте моя господар, погледнете го, той никога не удря и не убива, той нарежда с благ глас и подлага другата си буза, той е най-великият от владетелите, при него елате, вижте как ме е направил по-добър, измъчвайте ме и ще получите доказателството.“

Да, аз повярвах, ха-ха, и се чувствах по-добър, дори бях надебелял, почти се бях разхубавил и жадувах за мъчения. Когато крачехме в стегнати черни редици през лятото под гренобълското слънце и срещахме разголени уличници, аз не извръщах очи, аз ги презирах, очаквах да ме измъчват и те понякога се смееха. Мислех си тогава: „Нека ме удрях, нека ме заплюят“, и смехът им точно това правеше, настръхнал от зъбци и остриета, които ме разкъсваха, обругаването и страданието бяха сладки!

Директорът не можеше да разбере, когато самообвинявах: „Та във вас има толкова добри неща!“ Добри неща! Кисело вино имаше в мен и нищо друго, но така и трябваше, как ще станеш по-добър, ако не си лош, това поне проумях от всичко, на което ме учеха. Дори само него, едно-едничко нещо, и понеже бях мислещо магаре, стигах до края, сам търсех мъченията, спестявах по-обикновеното, ами че аз исках да служа за пример, защо не, да ме гледат, и като ме видят, да почетат онова, което ме е направило по-добър, чрез мен се преклонете на моя господар.

Диво слънце! Надига се вече и пустинята се променя, вече не е с цикламения цвят на планините, на моите планини, о, и снегът, нежният мек сняг, не, всичко е потопено в сивееща жълтевина, ничието време преди голямото изгригване. Нищо, нищо чак до хоризонта пред мен, където платото се губи в кръг от още нежни цветове.

Зад мен пътеката се катери до дюната, закрила Тагаса, чието желязно име се блъска от толкова години в главата ми. Пръв ми го каза старият полусляп проповедник, който доживяваше дните си в манастира, но защо пръв, от никого другиго не съм го чувал, и най-изумителното в разказа ми за мен беше не солният град и белите му стени под знойното слънце, а свирепостта на неговите диви жители, това, че е затворен за чужденците и само един от всички, опитали да влязат в него, един-единствен, доколкото знаеше той, успял да разкаже какво е видял. 

Те го бичували и го изпъдили в пустинята, като преди това натъпкали раните и устата му със сол, той срещнал чергари, по чудо настроени съчувствено, и оттогава непрестанно се връщах към този разказ, мечтаех за пламтящата сол и платмящото небе, за къщата на идола и неговите роби, има ли на света нещо по-варварско и по-възбуждащо  да, там е призванието ми, аз трябва да отида и да им покажа моя господар.

Как ли не ми говориха в семинарията, за да ме накарат да се откажа: да изчакам, това не било място за мисия, не съм бил узрял, такъв като мен имал нужда от специална подготовка, после трябвало да ме проверят и чак тогава щели да видят! Но все да чакам, а, не, впрочем да, щом настояват за специалната подготовка и проверките, понеже ги провеждаха в Алжир и така се приближавах до целта, но за другото клатех коравата си глава и повтарях едно и също: искам да отида при най-дивите и да живея техния живот, да им дам пример на място, в къщата на самия идол, че истината на моя господар е по-силна. Те ще ме обругаят, разбира се, но обругаването не ме плашеше, то беше нужно, за да се уверят, и чрез начина, по който ще го посрещна, аз ще покоря тези варвари като могъщо слънце.

Могъщ, да, думата не излизаше от устата ми, мечтаех си за неограничена власт, такава, която хвърля езичника на колене, принуждава го да се предаде и накрая го покръства, и колкото по-заслепен, свиреп, уверен в себе си, непоклатим в своето убеждение е той, толкова по-високо неговото признание издига славата на победителя му. Да вкарат в пътя дребните хорица, за малко кривнали встрани, такова беше убогото въжделение на нашите проповедници и аз ги презирах за това, че могат толкова много, а се осмеляват на толкова малко, те не вярваха, а аз вярвах, искам самите палачи да ме познаят, да коленичат и да промълвят: „Господи, ето победата ти“, с едното слово да властвам над пълчища злодеи.

Сигурен бях, че разсъждавам правилно, иначе никога не съм бил много уверен в себе си, но имам ли нещо наум, вече не го изпущам, в това е силата ми, да, моята сила, а те всички ме съжаляваха.

Слънцето се е вдигнало още по-нагоре, челото ми започва да гори. Камъните наоколо глухо пукат, само цевта на пушката е хладна, хладна като тревата, като вечерния дъжд някога, когато чорбата къкреше, майка ми и баща ми ме чакаха, те дори ми се усмихваха от време на време, аз май че ги обичах.

Но с това е свършено, над пътеката се надига платно от жега, ела, проповеднико, чакам те, вече зная как се отвърща на посланието, моите нови учители ми преподадоха урока и разбрах, че те са правите, трябва да видя сметката на любовта. Другояче си представях варварите, когато избягах от семинарията в Алжир, само едно излезе вярно, че са зли. 

Обрах касата на домакинството, захвърлих расото и прекосих Атлас, високите плата и пустинята, шофьорът от Транс сахарския път ми казваше подигравателно: „Недей да ходиш там“, и той също, какво им ставаше на всичките, и онези пясъчни вълни в продължение на стотици километри, подлудели, блъскани насам-натам от вятъра, и пак планина, с черни зъбери, с режещи железни ръбове, нататък ми трябваше водач, за да продължа по безкрайното море от кафяви камъни, виещо под жегата, изгарящо с безброй огледала, настръхнало в пламъци, до това място тук, на границата между земите на черните и белите, където е построен градът от сол.

Водачът ми задигна парите, и в това излязох наивен и му ги показах, но поне ме остави на пътеката някъде наблизо, като преди това ме наби: „Ето го пътя, куче, аз съм човек на честта, иди, иди там, те ще те научат“, и те ме научиха, ох, да, те са като слънцето, което не спира никога освен нощем да блъска с блясък и високомерие, то и сега ме блъска, блъска ме с всичката сила на изгарящите си копия, изникнали внезапно от земята, ох, бързо да се скрия, да се скрия под голямата скала, преди още всичко да се е объркало съвсем.

Сянката тук е добра. Как може да се живее в град от сол, в дъното на оная фуния, кипнала от бяла жега? Върху отвесните стени, издялани с търнокоп и грубо огладени, врязванията на острието настръхват в ослепителни люспи, натрупаният светъл пясък ги оцветява леко в жълто, но когато вятърът помете стените и терасите всичко блясва с пронизваща белота под небето, и то изметено чак до синята си обвивка. Ослепявах в тези дни, неподвижният пожар часове наред припукваше над белите плочи и терасите сякаш се сливаха, като че ли някога, много отдавна, те са се нахвърлили заедно върху високата планина, най-напред са я изравнили и после в самата й снага са издълбали улиците, вътрешностите на къщите и прозорците, или не, все едно са изрязали своя бял пламтящ ад с една цев кипяща вода, само за да докажат, че могат да живеят тук, където никой никога не ще успее, на трийсет дни път от най-близкото селище, в тази дупка посред пустинята, където горещината на знойния ден убива връзката мужду съществата, издига между тях прегради от невидими пламъци и врящи кристали, а нощният студ без никакъв преход ги приковава един по един в диамантените им черупки, нощни обитатели на сух леден блок, черни ескимоси, изведнъж зъзнещи в кубичните си иглу. 

Черни, защото са облечени в дълги черни дрехи и солта – която прониква под ноктите и горчиво хруска между зъбите през съня на полярните нощи, която се пие с водата, идваща от единствения извор в дъното на блестящ процеп – понякога оставя върху тъмните им роби следи като от охлюви след дъжд.

Дъжд, господи, поне веднъж истински дъжд, продължителен, пороен, дъждът от небето ти! Тогава най-сетне ужасният град, изгризан малко по малко, бавно и неудържимо ще се срине и стопен в лепкав поток, ще повлече към пясъците жестоките си обитатели. Един-едничък път дъжд, господи!

Какво, какъв господ, господарите са те! Те царуват над безплодните си къщи, над черните си роби, които пращат да мрат в мината, и всяка плоча сол, изрязана долу, се разменя за един човек на Юг, те минават безмълвни, покрити с траурните си одежди, сред каменната белота на улиците, а когато падне нощта и целият град заприлича на млечнобял призрак, се вмъкват превити в мрака на къщите, където солните стени леко проблясват.

Спят безплътен сън и още със събуждането си отново заповядват, удрят, повтарят, че са единственият народ и техният бог е истинският, че всички трябва да им се покорят. Това са те, моите господари, защото само те са посмели да построят сред солта и пясъците този зъзнещ зноен град. А аз…

Такава каша се забърква, когато жегата се засили, аз целият се потя, те никога, и сянката вече се нагрява, чувствам слънцето върху скалата над мен, то блъска, блъска като чук по всеки камък и това е музиката, могъщата мелодия на обеда, трептене на въздуха и камъните на стотици километри околовръст, ха, отново както някога чувам тишината. Да, това е същата тишина, години минаха оттогава, тя ме посреща, когато пазачите ме довлякоха пред тях, под слънцето в средата на площада, откъдето концентричните тераси постепенно се издигат към капака от кораво синьо небе, легнал върху ръбовете на фунията. 

Стоях там, захвърлен на колене в дъното на белия щит, в очите ми се впиваха мечовете от сол и огън, изскачащи от всички стени, пребледнял от изтощение, ухото ми кървеше от ударите на водача, а те ме гледаха, безмълвни, високи и черни. 

Беше по пладне. От железните удари на слънцето небето продължително кънтеше като накалена до бяло тенекия, тази същата тишина, а те ме гледаха, времето течеше, те все ме гледаха и аз не можех да понеса погледите им, задъхвах се все по-силно, накрая сълзите ми рукнаха и те изведнъж се обърнаха мълчаливо и си тръгнаха всички заедно в една посока.

Паднал на колене, виждах само червените и черните сандали, блестящите от солта стъпала, които подвигаха краищата на дългите тъмни роби, с леко вирнати пръсти и едва докосващи земята пети, и когато площадът се изпразни, ме замъкнаха в къщата на идола.

Клекнал както сега в сянката на скалата, с този огън, който пробива камъка над главата ми, останах няколко дена в къщата на идола, малко по-висока от останалите, опасана със зид от сол и без прозорци, изпълнена с блещукащ мрак. Няколко дена – носеха ми в една купа блудкава солена вода и зърно, което хвърляха пред мен като на кокошка, трябваше да го събирам. През деня вратата стоеше затворена и въпреки това сянката олекваше, сякаш слънцето успяваше да протече и през солния пласт.

Лампа нямаше и аз обхождах пипнешком стените, докосвах сплетените палмови листа, с които бяха украсени, и една малка, грубо издялана врата в дъното, върховете на пръстите ми изучаваха резето й. След няколко дена, много по-късно – не можех да различавам дните и часовете, но вече десетина пъти ми бяха хвърляли шепата зърно, бях си издълбал и дупка за нечистотиите и напразно се опитвах да я запуша, миризмата на зверска бърлога изпълваше всичко – да, много по-късно вратата широко се разтвори и те влязоха.

Един от тях пристъпи към мен, както стоях сврян в ъгъла. Усещах до бузата си соления огън, вдишвах прашната миризма на сухите листа и го гледах как се приближава. Спря на метър от мен, загледа ме в тишината, кимна с глава и аз станах, гледаше ме с металните си очи, святкащи върху тъмното конско лице, и изведнъж вдигна ръка. Сграбчи ме за долната устна, безстрастно и бавно започна да я извива, накрая почти я изтръгна и без да отпуща пръсти, ме завъртя, избута ме до средата на стаята и подръпна надолу, за да коленича там, обезумял, с разкървавена уста, после се обърна и отиде при другите, наредени край стената. Гледаха ме как се давя в огъня на безмилостната светлина, нахлуваща през вратата, когато в нейното сияние изникна жрецът с коси от въжета, с пристегнати в бисерна ризница гърди и голи крака под сламена престилка, надянал маска от тръстика и тел с два квадратни отвора за очите.

Следваха го свирачи и жени с дълги пъстри роби, под които телата оставаха невидими. Затанцуваха пред вратата в дъното, тежък танц с едва доловим ритъм, просто се поклащаха, накрая жрецът отвори вратата, господарите не помръдваха и продължаваха да ме гледат, аз се обърнах и видях идола, двойната му, подобна на брада глава и железния нос, извит като змия.

Замъкнаха ме в краката му и ме накараха да пия някаква тъмна, страшно горчива течност, главата ми веднага пламна, аз се засмях, ето го поругаването, мен ме поругават. Съблякоха ме, обръснаха ми главата и тялото, намазаха ме с мастило и започнаха да ме шибат по лицето с въжета, накиснати в солена вода, аз се смеех и извръщах глава, но всеки път две жени ме хващаха за ушите и отново подлагаха лицето ми под ударите на жреца, от когото виждах само квадратните очи, и вес още се смеех, облян в кръв. 

После спряха, никой освен мен не говореше, кашата вече се забъркваше в главата ми и когато ме изправиха и ме накараха да вдигна очи към идола, вече не се смеех. Разбрах, че съм обречен и трябва да му служа и да го боготворя, не, не се смеех вече, ужасът и болката ме душеха. И тогава в бялата къща, между стените, които слънцето отвън жестоко пърлеше, с протегнато нагоре лице и помътена памет, аз се опитах, да, така е, опитах се да се моля на идола, нямаше друг и отвратителното му лице беше по-малко отвратително от всичко друго на света.

Омотаха около глезените ми въже, което оставяше свободна дължината на крачката, и затанцуваха отново, този път пред идола, после господарите един по един си излязоха.

Вратата се затвори след тях, свирачите отново започнаха, жрецът запали огън от кори и заподскача край него, внушителният му силует се чупеше по ъглите на белите стени, пълзеше върху плоскостите, изпълваше цялата стая с танцуващи сенки. Той очерта един четириъгълник в ъгъла, жените ме завлякоха в него и аз чувствах нежните им сухи ръце, сложиха отпреде ми стомна с вода и шепа зърно и ми посочиха идола, разбрах, че трябва да държа непрекъснато очите си приковани в него.

Жрецът започна да ги вика една след друга при огъня, наби няколко, те стенеха и отиваха да се проснат по очи пред идола, моя бог, жрецът не спираше да танцува и ги избутваше навън, докато остана само една, съвсем млада, приклекнала до свирачите, нея още не беше бил. Хвана я за косата и бавно започна да я навива на юмрука си, очите на жената изскочиха и тя се накланяше все повече назад, докато падна по гръб. 

Жрецът я пусна и изкрещя, свирачите се обърнаха с лице към стената, зад маската с квадратните дупки крясъкът се изостри докрай, тя се замята по пода в изстъпление, докато накрая застана на четири крака със скрита между сплетените ръце глава, и също извика, но по-глухо, и тогава, без да престава да вие и да гледа идола, жрецът набързо и злобно я облада, и аз не можах да видя лицето на жентаа, покрито с полите на робата.

Но и аз, побъркан от самота, изглежда, и аз също изкрещях, да, завих от ужас към идола, докато един ритник не ме отхвърли към стената. И загризах солта, както сега гриза скалата с лишената си от език уста, докато чакам онзи, когото трябва да убия.

Слънцето леко е превалило най-високата точка на своя път. През пукнатините в скалата виждам дупката, която образува в нажежения метал на небето, уста, бъбрива като моята, непрестанно бълваща реки от пламъци върху безцветната пустиня. На пътеката пред мене няма нищо, никаква точка на хоризонта, там отзад сигурно вече ме търсят, не, не още, чак привечер отваряха вратата и ме пускаха да изляза за малко, след като цял ден бях чистил къщата на идола, подновявал даровете, а вечерта обредът започваше отново, понякога ме биеха, понякога не, но постоянно бях в услуга на идола – идола, с чийто железен образ е дамгосан споменът, а сега и надеждата ми. Никой бог не ме е завладявал и заробвал така, целият ми живот, ден и нощ, му беше отдаден, и болката, и липсата на болка – не е ли това радостта – идваха от него, и дори желанието, да, желанието, понеже почти всеки ден присъствах на този безличен, жесток акт, чувах го, без да го виждам, защото вече трябваше да гледам стената, ако не исках да ме бият.

Но с лице, залепено за солта, пред зверските сенки, танцуващи по стената, аз слушах безкрайния вик, гърлото ми пресъхваше и изгарящо желание без пол ме стисваше за слепоочията и слабините. Така се изнизваха ден след ден, едва ги различавах един от друг, сякаш се втечняваха под знойната жега и зловещите отблясъци на солните стени, времето беше меко плискане, сред което на равни промеждутъци избухваха крясъците на болка и обладаване, един-единствен дълъг ден без възраст, над който властваше идолът, както безмилостното слънце над каменния ми подслон, и сега както тогава аз плача от горест и желание, изгаря ме злобна надежда, искам да им изменя, ближа цевта на пушката и душата й вътре, да, душата й, само пушките имат душа, ох, в деня, когато ми отрязаха езика, аз се научих да боготворя безсмъртната душа на омразата!

Такава къща, такава ярост, ха-ха, пиян от горещината и бяс, проснат ничком, легнал на пушката. Кой се задъхва наоколо? Не мога да понасям тази безкрайна жега, но чакам, на всяка цена трябва да го убия. Нито една птица, ни стръкче трева, камъните, безплодното желание, мълчанието, виковете им, езикът, който говори в мен, и откак ме осакатиха, дългото страдание, плоско и пусто, лишено дори от водата на нощта, непрекъснато сънувана, докато стоях затворен с бога в моята бълрога от сол. 

Едничка нощта можеше да ме спаси със своите хладни звезди и тъмни извори, но постоянно затворен, как можех да я зърна? Ако онзи се забави още, поне ще я видя да извира от пустинята и да изпълва небето, студен златен грозд, виснал от тъмния зенит, и ще мога до насита да пия, да овлажня черната пресъхнала дупка, останала без гъвкавия мускул жива плът, ще забравя оня ден, когато лудостта сграбчи езика ми.

Такава горещина беше, такава горещина, солта се топеше, или аз така си мислех, въздухът бодеше очите и жрецът влезе без маска. Следваше го нова жена, почти гола под някакъв сивкав парцал, покритото й с татуировка лице беше като на идола, застинало в същата злобна почуда. Но тънкото й плоско тяло, което се просна пред божеството, щом жрецът отвори вратата, беше живо. После той излезе, без да ме погледне, и аз не смеех да шавна, идолът се бе вторачил в мен над неподвижното тяло, чиито мускули леко помръдваха, идолското лице на жената не трепна, когато пристъпих.

Само очите й се разширих и се забиха в мен, стъпалата ми докосваха нейните, тогава горещината започна да крещи, жената идол, все така вторачила в мен ококорените си очи, без да каже дума, малко по малко се обърна възнак, бавно прибра крака към тялото си и ги вдигна нагоре, раздалечавайки леко колене. Но в този миг, ха-ха, жрецът е дебнел, те всички нахълтаха и ме изтръгнаха от жената, биха ме жестоко на мястото на греха, грях! смешна дума, кой ще каже кое е грях и кое не, после ме приклещиха до стената, една стоманена ръка стисна челюстите ми, друга отвори устата и задърпа езика, докато потече кръв, мой ли беше онзи животински крясък тогава, режеща и хладна целувка, най-сетне хладна, мина по езика ми. 

Когато дойдох на себе си, бях сам в нощта, долепен до вътрешната стена и покрит със съсирена кръв, топка суха трева с непознат мирис изпълваше устата ми, тя вече не кървеше, но беше пуста, в празното имаше само мъчителна болка. Опитах се да стана и не успях, бях щастлив, отчаяно щастлив, че ще умра, нали и смъртта е хладна и в сянката й не се крие никакъв бог.

Но не умрях, след няколко дена една нова омраза се вдигна на крака с мен, пристъпи към вратата в дъното, отвори я и я затвори подире ми, вече мразех своите, идолът стоеше пред мен и от дъното на моята яма отправих към него нещо повече от молитва, повярвах в него и се отрекох от всичко, в което бях вярвал дотогава.

Поклон, в теб е силата и властта, ти можеш да бъдеш строшен, но не и обърнат в друга вяра, и той гледаше над мен с празните си разядени очи. Поклон, ти си върховният, едничкият господар, чието неоспоримо естество е жестокостта, няма добри господари. 

Тогава за пръв път, тласкан от униженията и от пребитото си тяло, цялото болка, аз се изпълних с порив към него и одобрих злодейския му ред, преклоних се пред безмилостния закон на света, който въплъщаваше. Затворник в царството му ,в безплодния, изрязан в планина от сол град – откъснат от природата, лишен дори от редките мимолетни цъфтежи на пустинята, споходжана от прищявка или милост, от ненадеен облак или кратък бурен дъжд, който дори слънцето и пясъците познават, – най-сетне град на реда, на правите ъгли, квадратните стаи и непреклонните хора, аз избрах да бъда неговият омразен и осакатен жител, отрекох се от дългата история, на която ме бяха учили. 

Излъгали ме бях, едничко царството на злото е без пролука, излъгали ме бях, истината е квадратна, тежка, единна, тя не понася отсечките, доброто е блян, непрекъснато отлагано и до изнемога преследвано намерение, недостижим предел, царството му е невъзможно. Само злото може да стигне предела си и да наложи пълно господство, на него трябва да се служи, за да се възцари видимата му власт, а после вече, какво после, тук е само злото, долу Европа, долу разумът и честта, и кръста.

Така е, приех религията на новите си господари, вярно, роб съм, но щом и аз съм жесток, вече не съм роб, въпреки завързаните крака и замлъкналата уста. Ох, тази горещина ме подлудява, цялата пустиня крещи под неумолимата светлина, отричам се от онди, другия, господаря на милосърдието, името му ме отвращава, защото сега го познавам. Той бленуваше и искаше да изрича лъжи, отрязаха му езика, за да не сеят думите му заблуда в света, надупчиха го с пирони, дори и главата, клетата му глава, досущ като моята сега, каква каша, колко съм уморен, и земята не се е разтресла, не праведник са умъртвили, не искам да вярвам, няма праведници, само жестоки господари, чрез които се възцарява безпощадната истина. Да, само с идола е могъществото, той е единственият бог на този свят и заподведта му е омраза, изворът на всеки живот, хладната вода, хладна като ментата, която смразява устата и изгаря стомаха.

Оттогава станах друг и те го разбраха, целувах ръцете им, когато ги срещнех, неуморно им се възхищавах, вярвах им, надявах се, че ще осакатят и другите, както осакатиха мен. И когато научих, че пристига мисионер, разбрах какво трябва да направя. Денят беше като всички други, все същият ослепителен ден, който все не свършваше! Привечер един от пазачите притича по ръба на фунията, малко по-късно ме завлякоха в къщата на идола и залостиха вратата. Един от тях ме накара да легна на земята в тъмното и държеше над мен кръстовидния си меч, тишината се проточи безкрайно, докато в безмълвния обикновено град се разнесоха непознати шумове, чух гласове и ми трябваше много време, докато разбера, че говорят на моя език, но веднага острието се сведе над очите ми, пазачът ме гледаше мълчаливо.

Два гласа дойдоха съвсем наблизо, още ги чувам, единият питаше защо тази къща е под охрана, не трябва ли да разбием вратата, господин лейтенант, другият отвърна кратко „Не“ и след някое време добави, че има договор и градът приема гарнизон от двайсет души при условие, че останат извън очертанията му и уважават местните обичаи.

Войникът се засмя, те май свалят гащите, но офицерът не беше толкова сигурен, тъй или иначе, за пръв път скланят някой да учи децата, затова идва свещеникът, после ще поемат контрола върху територията. Другият каза, че ако не са войниците, те начаса ще отрежат на свещеника онова нещо. „Ами, не, отвърна офицерът, отец Бефор дори пристига преди арнизона, след два дена е тук.“

Повече нищо не чух, не можех да мръдна, прикован от острието, беше ми лошо, вътре в мен се въртеше кълбо от игли и ножове. Те са полудели, съвсем са полудели, да допуснат някой да оскверни града, несъкрушимата им мощ, истинския бог, и ще оставят другия да дойде, без да му отрежат езика, да разхожда наглото си всеопрощение, без да плати нищо, без да изтърпи обругаването. Царството на злото ще бъде отложено, отново ще започнат съмненията, отново загубено време в блянове за невъзможното добро, в ялови усилия, наместо да се ускори пришествието на едничкото царство, и аз не откъсвах очи от заплашителното острие, о, сила, самотен властелин на света! О, сила, и градът малко по малко се изпразваше от шумовете, вратата най-сетне се разтвори и аз останах сам, изпепелен и смазан с идола, и му се заклех, че ще спася новата си вяра и истинските си господари, и моя бог деспот, че ще отида докрай в измяната, каквото и да ми струва това.

Ха, жегата е понамаляла, камъните вече не трептят и мога да изляза от дупката си, да погледам как жълти и охрени цветове един по един падат върху пустинята и скоро преливат във виолетово. Снощи ги изчаках да заспят и изкъртих ключалката на вратата, излязох със същата отмерена от въжето стъпка, познавам улиците, знаех откъде да взема старата пушка и кой изход е без пазачи, пристигнах тук в часа, когато нощта избледнява около шепа звезди, а пустинята леко потъмнява.

Сега ми се струва, че съм прекарал много дни сврян сред скалите. Бързо, бързо, ох, да идва по-бързо! След малко ще започнат да ме търсят, ще полетят във всички посоки, няма да знаят, че съм тръгнал заради тях, да изпълня дълга си, а краката не ме държат, пиян съм от глад и омраза. Оо, ето, ха-ха, в края на пътеката изникват две камили и приближават в раван, вече се виждат и късите сенки на гърбовете им, животните препускат с вечната си неуморна и отнесена стъпка. Най-после, те са!

Бързо пушката, бързо да я заредя. Да пребъде могъществото на идола, моя бог, да се разпростира поруганието, омразата да царува без прошка над свят от прокълнати, злодеянието завинаги да бъде господар, най-сетне да настъпи царството, където в един-единствен град от сол и желязо черни тирани ще заробват и властват без милост! 

А сега, ха-ха, огън по милосърдието, огън по безсилието и неговите подаяния, огън по всичко, което забавя пришествието на злото, още един път огън и ето, те се катурват и падат, камилите бягат право към хоризонта, а там изведнъж сноп от черни птици се надига към незаситеното небе. Ще умра от смях, онзи се гърчи в омразното си расо, повдига малко глава и ме вижда мен, неговия всемогъщ окован господар, защо ми се усмихва, да смажа тази усмивка. 

Благословен ударът на приклада върху лицето на доброто, днес, най-сетне днес, всичко е свършено, и навред в пустинята, на часове път оттук, чакалите вече душат недоловимия вятър и потеглят със ситен търпелив тръс към очакващия ги гробовен пир. Победа! Протягам ръце към небето, а то омеква, в другия му край едва-едва се очертава виолетова сянка, о, европейски нощи, родино, детство, защо трябва да плача в мига на славата?

Той май се размърда, не, шумът идва отдругаде, онова там са те, моите господари, дотичват като ято черни птици, връхлитат върху ми, хващат ме, ох, ох, удряйте, страхуват се, че градът им ще бъде разсипан и изтърбушен, страхуват се от воините отмъстители, които докарах върху свещения град, така и трябваше. Бранете се сега, удряйте, удряйте мен най-напред, с вас е истината!

О, господари мои, вие ще победите войниците, ще победите словото и любовта, ще прекосите пустинята, ще преплавате моретата, ще затъмните светлината на Европа с черните си наметала, удряйте в корема, ох, и по очите, те ще посеят сол над континента, всяка зеленина, всяка младост ще погаснат и неми тълпи с оковани крака ще пристъпват до мен през световната пустиня под жестокото слънце на истинската вяра, вече няма да съм сам. Ох, боли, боли, яростта им е праведна, и това бойно седло, разчекват ме върху него, милост, смея се, сладък е ударът, който ме приковава разпнат.

Как е стихнала пустинята. Вече е нощ и аз съм сам, жаден съм. Пак ли да чакам, къде е градът, а тези шумове в далечината, войниците може би са победили, не, не бива – и да победят войниците, те не са достатъчно зли, няма да съумеят да царуват, пак ще заговорят, че трябва да станем по-добри, и отново милиони разкъсани, объркани между доброто и злото хора, о, защо ме изостави идолът?

Всичко е свършено, жаден съм, тялото ми гори, черен мрак пълни очите ми. Такъв дълъг, дълъг сън, сега се събуждам, не, аз ще умра, ето зората, първата светлина на деня за другите, за живите, а за мен неумолимото слънце и мухите. 

Кой говори, никой, небето не се е разтворило, не, господ не праща словото си в пустинята, откъде идва тогава този глас, който казва: „Ако ти скланяш да умреш за омразата и силата, кой ще ни прости?“

Някакъв друг език в мен ли е това или пак онзи в краката ми не иска да умре и повтаря: „Дръж се, дръж се, дръж се?“ А ако отново съм сбъркал! Хора, мои някогашни братя, единствена опора, не ме изоставяйте, о, самота! Ето, ето кой си бил, ранен, с кървяща уста, ти си, жрецо, войниците са те победили, там солта гори, ти си моят любим господар! Забрави това сгърчено лице, бъди добър сега, ние се излъгахме, ще започнем отново, отново ще въздигнем града на страданието, искам да се прибера у дома. Да, помогни ми, ето така, протегни ръка, дай…“

Шепа сол напълни устата на бъбривия роб.

източник: Албер Камю, "Изгнанието и царството", преводач: Красимир Мирчев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*