5xK: Яна Пункина

5xK: Яна Пункина

За Автора

Казвам се Яна Пункина и съм родена в София в 1984г. Пиша откакто се научих да пиша, а това стана трудно и късно. Дълго време бях убедена, че текстовете ми са само за лична употреба или анонимно четене в блога ми dsolved.blogspot.com.

В 2011 излезе първата ми стихосбирка „Пауза”. В края на 2013 се появи и втората ”Частите на тялото”. От време на време пиша и разкази. Превеждам всякакви нелитературни неща, снимам и се лутам из културния живот. От 2008 работя в програма Христо Ботев на БНР.

ornamental line 1Кой?
Всеки който ми подарява цитат на улицата, без да се усети.

Какво?
Търсене на картината, търсене на разказа, търсене на смисъла.

Kак?
Обикновено на велосипед.

Къде?
Паркове, градини, стопове, вътрешни дворове, под вода.

Кога?
Когато се появи и ме застави, да извадя от чантата си случайна хартийка или диктофон, защото то не пита.

noti
Име
Съвсем различно става,
когато имаш име за това, което правиш.
Онова с името започва да те пита
подхожда ли на името му, това
което правиш.

Не е ли по добре двамата
заедно с няколко хиляди мушици,
които танцуват само днес,
да се скрием на сянка
и да забравим за целта.
Да оставим гърбовете си да изпускат топлина в земята.
Да гледаме захождащите самолети
да слушаме моторите на лодките,
с усти заети с първите джанки.

Знаем, че няма име за това
и то няма нужда от име.

Краят на историята
Една вечер към края на историята
тя наблюдава  как градинарите отрязват
все още цъфналите рози
почти до дъно.
Изглежда цветовете не ги интересуват,
защото ги захвърлят
в прясно разкопаната пръст на лехите.

Отначало си взима една,
после три,
после събира всичките
стегната и алчна
без да мисли за четни или нечетни,
без да мисли къде ще ги сложи.

Внимателно поема наръча
и се сбогува с приятелите си.

По пътя усеща как бодлите се отпечатват в кожата й
без да я пробиват.

Сряда
Няма значение какво работим
стига под мишниците ни да се събира
малко, но затова пък постоянна и смрадлива пот,
и очите ни да сънуват екрани.
Убедена съм, че знаеш за какво говоря,
примерно как мъглата
натрупва по улиците
и препречва парка
с неясна заплаха.
Примерно как застоялите клаксони
между бюрата и колите
получават шамар от всяка улична лампа.
Примерно как повтаряме „простете на идиота“
след дванайсетата грешка за деня.
Примерно как лекуваме нервите си
и многократно убиваме змията
от телефона.

Още сутринта ни е станало ясно,
че най-добре да стиснем здраво
подадената под одеялото ръка.
Да не отдръпваме пердетата.
Да не изричаме и дума.
Да не мърдаме.
Да останем заедно тук
преди окончателно на прекрачим в този ден.
Да видим дали няма да извадим късмета да го отменят.
Защото под одеялото може и да е чистилище,
но вън е адът
с маршируващите спящи лица.

Градът изчезва, в момента който го погледнем.
Остава само един фон от тихо ръмжене
което може да ни разкъса
или може напълно да престане
и не се знае кое е по-страшно.

Вечер от всички мебели най-трудно се местят клепачите.
Сега когато старателно се опитваме да сме съсипани,
някой отвън нарушава сериозността
надува валдхорната си на паркинга
и изчезва навътре в стената.
Повърхност

Това полирано спокойствие ме смазва.
Съсипва ме постоянството на ритуала,
усилието, с което всяка сутрин
замазваш следите
от непоправимите щети,
подреждаш разтуреното през нощта,
замиташ счупеното,
забърсваш солената вода от пода.

На новите си снимки ти си по-красив.
Усещам с пръстите ти,
когато мажат боя по наранената повърхност.

Пръстите са тези,
които трябва да зараснат.

Молитва от кръговото
В деня, в който се счупих,
не разбрах какво ми се случва,
нямаше падане.

Видях стъклата в краката си.

За миг ъглите се разместиха,
движенията прескочиха,
престанах да докосвам земята.

Спрях в средата на кръговото
невидима и безвредна.
Колите ме обливаха и отминаваха.

Спрях в средата на кръговото,
защото не знаех как да продължа.

Наведох се и видях стъклата.
Вдигнах ги към небето.
Наведох се, взех още,
вдигнах ги към небето.
Навеждах се, събирах, вдигах
и така седем години.

Приеми тези стъкла,
защото някой може да се пореже.

Сърдечен червей
Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,

голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.

В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.

Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.

Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.

Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си –
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.

Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.

Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.

Снимка: Мирослав Христов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*