5xK: Теодора Лалова

5xK: Теодора Лалова

За Автора

Теодора Лалова е на двайсет и две (но още е стъпила с единия крак в някаква своя рокендрол шестнайсетгодишнина. Или поне така се оправдава, когато си подреже накриво бретона). Учи право, живее заедно с луда котка (по име зовяща се Кафка) и прекалява със скобите в изреченията (е.е. къмингс е виновен!). Стихове пише, когато забрави да си вземе фотоапарата със себе си, пък нещо там край нея крещи да бъде снимано. Разхожда се из блогове – един за поезия и един за книги.

Кой?
I’m a traveler of both time and space”. Така поне ми се иска.

Какво?
Пътища. И бягства разнородни.

Как?
На трезво. Но предрусала с Beatles, Oasis, Nick Cave, Interpol,  Тhe Cure и още една вселена сродни души.

Къде?
София. Обичана, разлюбвана, зарязвана най-безцеременно и после прегръщана обратно. (Пък конкретно: терасата вкъщи. Апартаментът на приятелка край Руски паметник – наскоро се загубих из малките улици там, за да се убедя колко съм разсеяна и как има още какво да опознавам на този град. Няколко местенца – тротоари и барове, и две кина, където си насрещамe сезоните с най-близките. И Стърлинг, да.)

Балчик. Созопол. Всяка една гара и летище. Кападокия, заради гривната с лалето на лявата ми китка. И, ох, на много места се случвам. И още повече търся.

Кога?
Вчера, днес и утре. Времето е дъвка.

line
* * *

„нощта е толкоз мила и шляе се с мен“
(Остава)

след като градът е извървян
(от булеварда, знаеш, моя си
през градинките и стълбите
с чакането дълго на онзи светофар
и надбягването с бурите на лятото)
след като роклята ми е събрала ветровете
и косите ми са натежали (иде юни)
и умората започва да приспива стъпките
(а вкъщи е далече)
възможно е усилие едно едничко –
да се повдигна на пръсти
(твърде висок си, а аз – мога
най-сетне да бъда мъничко човече)
и да се целунем

нощ е

* * *

случва се така:
люлка, слънце, над главата –
ябълкa
обувките, които за още вятър време
по въздуха ще тичат
(вместо земята да целунат, както
годините порастване нареждат им)

напреде има езеро
и някакво спокойствие
(съвсем си мое, близко е)
и някакво разсейване
(прегръдка е почти)

изгубила съм бялото на кожата
косите ми са корабни въжета (ще вали)
през хълмовете се плете молитва
(макар джамия да не виждам)

такива са ми думите сега. съвсем невинни
(като дете в началото
на лятната ваканция)
направила съм смяната на дните
и скочила съм вън – от цялото въртене
на собствените граници
(на собствените задължения и отговорности
и болчици най-дребни – трънчета в петите)

преляла съм се в непознатост
преляла съм се в чужди думи
(така е хубаво да не разбираш – така е хубаво
да те разбират само зарад ябълките, слънцето и люлките)
а само вечер – много, много късно
в онази чупка между сънищата (най-тайната, най-моята)
си правя среща някаква (съвсем очаквана)
със всичко онова, което
трябва, трябва, трябва (тази мантра)
да се случва

***

Първата вечер след дни
на без-скитане
спя сладко, спя дълго и силно
чуждият град
(и непознатата тераса
с непознатите птици край нея)
люлеят ме в дребното бягство

лесно е да те подгонят старите дяволи
да ти разпилеят думите
да те стиснат за шията
да ти дърпат косите
и целуват очите

все им бягам, и бягам, и бягам
а сега тоя град, тоя толкова чужд град
дето приласкал ме е (със сила на мъж)
целува челото ми (така трябва)
хваща ръцете ми
и ето, прошепва:
обичай ги, тези, твоите дяволи

нека, казвам им
елате, оставям ги
гонете ме, пилейте ми думите
и шията стискайте, в косите ми крийте се,
целувайте, хапете, танцувайте
без вас няма бягство
без бягство пък аз

губя се

*****

Разрязвам тъканта на времето
впивам зъби в устните му
правим любов – градът
се е заключил в медальон
дере ми шията, оставя тънка линия наместо
граница (и обещание)
разместила съм улиците си
разбягала съм стъпките ни
тясно е

след малко ще се счупи времето
след малко още
ще ми стисне пръстите
до синьо
(а цялата съм синьо,
разляло се е то, морето,
в косите дето си люлея)

присъствам. дишам.
с езика си вкусвам –
горчим си
по-хубаво няма.

***

Следобед е (и уж е лято)
сериозна съм. И отговорна.
(върша работа, чета и пиша)
забрана сложила съм си – ни дума
(ни една едничка)
за всичките онези неразумности
които кацат ме преди заспиване
(сам знаеш – билети, летища и самолети)
заплита ми се роклята (встрани на Ректората)
и спирам се да видя:
деца играят вън
(деца и куче)
момченце свири на цигулка
(съвсем естествено е да се случва)

ваканция е, в друга някаква вселена.
и в центъра на София сме (пък сякаш сме на село)
а къщите са скупчени поляни
(ей там, от оня рижав ъгъл всяка есен
откъсвам по едно стихотворение)
прибирам си косите. (прибирам се обратно
в библиотеката)
и чакай, чакай малко
наистина
видях ли аз цигулка там на Шипка
и някакво хлапе, прескочило оградите
на моите забрани
и куче някакво, най-мило поздравено
със малко гами и арпеджи
(упражняват се)

как сладко е това разкъсване на времената
да съм тук (и да ме няма)
лицето ми да носи бръчки на порастване
а още да успявам да провиждам
що значи то да стискаш юли
(най-зряла круша във ръцете)
и дните да са разградени
(изтриват бръчките, изглаждат всичките ръбатости
над устните)

* * *

валя. и давя тази наша София
(стига „моя“ съм си я наричала.
няма мое. има егоизъм)

неделите са за тъгуване
(но тайно, да не чуе котката)
неделите са за пране
и гладене, подреждане на
чекмеджета
(валят ми се годините)

отхлупвам облаци
споделям си цигарите
излющвам си търпението
тъка истории (броя благословиите)

пожелах си любопитство
и се случва.
разбивам си сърцето върху песни
задъхвам се в междинното
изчакване
и недочувам. гласът ми не е моя
обещано ми е – някой ден
ще сгъвам времената
дотогава – руша си бунтове наум,
измислям си морета.

* * *

събирам покриви – дера си шепите
по върховете им, улуците
и чупките
крада небе – в прозорците на библиотеките
крада ни думи – между книгите
и крия се – зад очилата, шаловете, роклите

със сигурност
съм мъничко жестока – не ти го подарявам този град
(така както на други съм го връчвала)
не ми познаваш още бягствата
мълчанията, случайното докосване
случайното настръхване на кожата

но аз събирам в шепи
(не дереш)
походката, гласът (разрошен)
ръцете, търсещи си път
и тихото ни сбъдване във точно тази
единствена тръпчинка
на начало

утре ще сме други.
утре ще се имаме, ще се разминем
(така е винаги, така и трябва)
затова нека
нека ни имам по-дълго във точката
(онази, най-любимата)
на разпознаване