5xK: Стефан Иванов

5xK: Стефан Иванов

За Автора

Стефан Иванов (1986, София) е автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“.

Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. 

Кой?
Човек, да, по-скоро човек, отколкото българин. И по-скоро читател, зрител и слушател, отколкото писател. По-скоро тих, отколкото шумен.

Какво?
Най-вече думи, поради липса на други умения. Думи за четене на глас и наум, на сцена и насаме със себе си.

Как?
С пунктуация и без пунктуация. С опит за честност към себе си. С желание черното да се нарече черно и бялото да заблести ослепително. И да не си сменят местата лицемерно.

Къде?
В интернет, във фейсбук, в книги, които със сигурност могат да се намерят в малки книжарници (най-хубавите, може би) като „Нисим“ и „Български книжици“. И в Театрална работилница „Сфумато“.

Кога?
В театъра, поне засега, няколко пъти месечно. В книжарници – по личен избор и според свободното време. В интернет – също*.

stefan ivanov 5 fotograf alexander alexandrov


стоп

натискаш надолу копчето което прегръща
прибира навътре
филиите в тостера
и се усещаш че вкъщи няма хляб
устата няма спомен как вчера лакомо погълна краешника
отопен в сос от готова салата
купена от прекалено скъпия магазин на спирката
от момичето на касата което все няма дребни
защо ли не ще да върне съвсем точно
влизаш под душа с очила на носа
търчиш по ескалатора в метрото
блъскаш се във въртящата се преграда
не
не си активирал сензора за отваряне с билет или карта
нямаш монета за автомата
касата не работи
телефонът е с умряла батерия
закъсняваш за срещата
закъсваш
на запалката й се ще цигара
която да подпали като плевня
със стърчаща слама
но кутията разбира се е празна
тръгваш пеша и завалява дъжд
прегърмява небето свети
мирише на озон
без чадър си и обувката пропуска
усилва се и камъчета
разместени от пръстите от ловките ръце на капките
попиват в твърда локва под палеца
до мазол
днес е такъв ден
да спреш да легнеш непланувано
на матрака от кал и свежа трева
да измие водата
туморите на бързането
с мудно удоволствие капе усмивката
от устните до краката
до вкъщи
под земята

– – –


каприз на времето

пиеро де медичи
наследник на флоренция
син на лоренцо великолепния
мек владетел от април 1492
не бил от камък
изчакал две години
заваляли януарски парцали
рядко се случвало
на 20 януари
направил единствена поръчка
в рамките на престоя си
върху престола
на микеланджело
едва или вече на деветнайсет
не била мадона разпятие
или битка на кентаври
господарят поискал
от скулптора
нещо временно
статуя от сняг
савонарола заговорил
английският крал тръгнал към алпите
управлението се стопило
било без значение кога
пиеро ще бъде удавен в локва
или в ледената гариляно
грешката била непоправима

– – –


7 януари 2015 в париж

четири отрязани ръце мълчат
по-близо до бледи звезди
и черна поляна с черна роса
отколкото до оглушително тиха редакция
с недокоснати моливи
заспали лаптопи
и кафе замръзнало от ледения въздух
превзел с взлом стая по стая
безжизненото пространство
влязъл през дупки в стъклата
преминал през липсващи прозорци
учудил се въздухът
как косъмчета на човешка ръка
могат да настръхват
след като от устата не излиза дъх
четири отрязани ръце
се отърсват от червеното по ноктите
вдигат се от леглото на мълчанието
създават присъствие в пустото небе
замесват от усмивка и цвят
нещо остро ужасно смешно
букет от смях избуява
цъфтят роза лале карамфил
върху позналите целувки усти
на бог на аллах
и другите приятели от компанията
тръни бодат пръстите на ръцете
средният пръст не прекланя глава

– – –


възкресението е лесна работа

а сега накъде
когато цигуларите свирят
върху палубата на потъващата държава
черешите зреят сградите се тресат
някой самоцелно цепи мрака
майка избива зъб на сина си
кръвта заеква потича обилно
гали езика му
кармин и ализарин се смесват
скорпионите танцуват сами
погребалните услуги са изрядни
пилешката супа става на желе
прасетата бързат към парламента
колата блъска колоездача
плацентата се отлепя и бебе няма да има
в коя посока да тръгне
къде изгряват ден и мост
коя врата е на сто процента правилната
по която уверено да удря с плач
той не позна война и революция
откри пейки поляни и повръщано
спа с момчета и момичета на бъдни вечер
глътна успокоителни и замълча
къде влизането не е забранено
не ходи вече към дружба младост и надежда
не влиза в офиси и не му говорят на вие
сините очи изтекоха най-хубавите сандвичи изстинаха
стои в ливански турски и марокански ресторанти
няма приеми промоции и премиери
рисува върху тоалетна хартия
музиката гърми той припада
излиза със стюардеси смърка кокаин
хленчи глези се слабее
гневи се и се взима насериозно
самосъжалението му е банално
брои вагоните на влаковете и прехвърля семейните снимки
гледа менюта тича към концерти кима утвърдително
наблюдава внимателно дребните предателства
мъже се продават за без пари и се оправдават без да мигат
жени му дават чаша с маслини черно хартиено лале и три фиби
усмихва се и ги хвърля в първата кофа
към кой асансьор да се втурне кой етаж е неговият
в коя шепа няма сянка
къде е тази ръка по-голяма от нула
какво твърди групата учени по въпроса
какъв е експертният им съвет
твърде рано е тя да се появи
твърде късно е той да се надява
казват му да се скрие някъде
след сто години да излезе
той така направи
отиде си
и толкова

– – –


искам

на м.б.

да речеш че е тяло
не е
по-скоро орган
хипертонията спи
смъртта е отместена
сърцето не стъпва в градината
щади краката
носи се във въздуха като ангел
продължава към срещата
с усърдието на магнит
ликува щом съзре ориентир
каменен трон в края на алеята
над него въртоп разцъфнали магнолии
под него майка с две дъщери
тупти с гальовен шепот сърцето
сяда в тревата
шурти щастлив смях
– – –


в кръга на нашите възможности

излизам от дома
в ръката ми
торба пълна с безполезни остатъци
гледам танца на пликчетата с вятъра
танцуват хора някъде
с рокли от тюл с халат
преодолели мързел леност меланхолия
придвижват се с вечерен костюм със скъсани дънки
спазват ритъма помнят стъпките
настъпват се бъркат посоките
пукат стави танцуват
с усти отворени като ковчези
усти очакващи тялото на чуждия език
в зали на площада в топящия се сняг
край операционни маси в магазина
танцуват с денонощно упорство
с фибри душа с кости съвест
със зряло удоволствие
танцуват
изхвърлям боклука
връщам се вкъщи
прегръщам танцьорката

– – –

следобед в парка

пушим пура „ромео и жулиета“
пием чай в пластмасови халби
главата ми е в скута й
голите клони са извити
като сбъркан лабиринт
дървена кръвоносна система

„момче
с фланелка
българия на три морета
пикае от пейка”
казва тя

не думай
– – –

*Още от Стефан Иванов – на личния му сайт 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*