1 kg

1 kg

От Андрей Лидиев

Помниш ли онзи шум в тополите, разпръскващ безнадеждност във вятъра, каращ рецепторите ти да триумфират в мазохистичен порив на носталгия по това, което бяхме?

Помня как ме погледна тогава и без да искаш ме накара да се почувствам сигурен под опожареното слънце, където останах завинаги зашеметен от това от теб, което остана в мен тогава.

Години бягайки рисувах голи мечти със синьото от твоите вени.

Допирът ти, оставил наелектризирани кратери във края на всеки мой пръст, ме буташе напред с мисълта, че мъхът на времето ще заобли ръбовете в моите мисли и вместо да се блъскам в тях, ще мога да се спускам към бъдещето, където със сигурност ме чакаше някакъв поносим комфорт, мисълта за който ме разяждаше просто за да не бъда цял.

Вървя по брега и потапям крака във водата с надеждата, че кръвта ми ще изтече в нея.

Ще остана блед и кух с цял един живот пред себе си и нова кръв ще потече в мен измивайки споменa за спомена.

Слънцето ще ме прогори до прозрачност и тогава ще мога да бъда всичко, което пожелая.

Бастун, месомелачка или дъвка.

Всичко.

И ти ще ме гледаш в тъпоумен захлас.

Никога няма да разбереш какво стана и защо реших да те оставя в живота си все пак.

Сигурно ще прозвучи странно, но ми харесва това, че миришеш на кланица. През цялото време, тия две години, твоето ухание, което така и не можах да идентифицирам, се пльосна в мислите ми като кило хлъзгаво свинско.

Днес, 9 август 2015, аз се събудих, помислих си за теб, за миризмата ти и…кланица.

Одухотворен къс месо, жабуркащ се с новата ми кръв.

Напомняш ми за мен, мъчейки се да се убедя, че не трябва да скачам от този прозорец или че зад тази врата не се крие смъртта, нетърпелива да нарисува нещо с останалата кръв в мен.

Всичко това е точно толкова хлъзгаво, колкото виждам бъдещето ни с теб.

Някой ден ще вървим по някоя достатъчно крива пътека и ти ще се подхлъзнеш в собствената си слуз.

Ще паднеш и ще станеш засмяна, с хиляди полепнали по теб парченца пръст и мъртва растителност.

Ще вземеш с два пръста изсъхнал стрък трева от клепача ти, ще го хвърлиш по мен и това ще е моментът, в който всичко за мен става непоносимо хлъзгаво.

Гръбнакът ми се желира, пръстите ми болезнено се свиват и повече никога не мога да стана.

Повече от Андрей Лидиев – тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*