Янислава Вълкова: „Преди изгрев слънце“*

Янислава Вълкова: „Преди изгрев слънце“*

Вятърът си играеше с побелелите къдрици на жрицата и те хвърчаха хаотично, около главата ѝ. Тя не потрепваше, не ги приглаждаше с ръка, сякаш не усещаше нищо. Погледът ѝ отнесено гледаше сините вълни на морето и птиците, прелитащи над тях. Бели, пухкави облаци се носеха в далечината и идваха към брега. Картини от отдавна отминали времена изплуваха в съзнанието ѝ. Потънала в себе си, тя си припомняше всеки миг на щастие, когато е обичала, правила е добро или е помагала на нуждаещите се. Пред очите ѝ минаваха образите на близките ѝ хора, семейството ѝ. Повечето от тях, вече бяха покойници. Но Неговият образ се връщаше непрестанно и не ѝ даваше мир. В сърцето ѝ остана само един мъж – ТОЙ и тази любов, не бе изживяна до край. Прекъсна, в момента, когато бушуваше най-силно.

Болеше я дълго, след това. Болеше я и сега. Близостта между тях приключи, защото нямаха правото да се изправят срещу дълга, хората и обстоятелствата. Съдбата им беше решена, преди да се срещнат и те напълно осъзнаваха това. Чувството на обреченост витаеше нощем в прегръдките им.

Спомените ѝ се опитваха да сглобят образа на любимия, който преобърна целия ѝ свят. Изминаха безброй години, сякаш цяла вечност. Понякога се чудеше, как ли изглежда сега, ще трепне ли сърцето ѝ, ако го види отново или ще го подмине, без да го познае.

Жрицата притвори очи, обърнала лицето си към слънцето, усещайки топлите му ласки. Въздъхна дълбоко и напълни гърдите си с влажния, солен въздух. Защо животът бе тъй несправедлив? Едно ти дава, ала взима друго.

Тя отново си представи моменти от краткото време, което прекараха заедно. Той я направи жена. Още не беше забравила, как се подгъваха коленете ѝ, когато я заговаряше или гледаше към нея крадешком от далеч, а очите му се смееха. После дойдоха безсънните нощи до топлото му тяло, а накрая си изплака сълзите и душата ѝ пресъхна. Трябваха ѝ месеци, преди да се свести от загубата и да свикне да живее с болката.

Тогава последва рязката промяна в нея. В думите ѝ нямаше и помен от наивност, а тъгата за дълго се настани на лицето ѝ. Стана силна, непреклонна, решителна, смела, а когато се налагаше, дори жестока. Беше загубила сърцето си, вече нямаше какво да губи.

Нейният живот се очакваше да протече, както на всички останали момичета в селището, но не стана така. От малка показа, че е различна, горда, надарена от боговете със странни дарби.

Тук се беше родила, в района на магичните камъни. В племето на скримианите. Отрасна, като диво цвете и стана свободолюбива, красива, млада жена. Ето, че дойде време да си избере партньор в живота, но никой не успяваше да я укроти, да я спечели.

В един топъл летен ден, отиде сама на брега, на мястото, където стоеше и в този момент, когато видя в далечината към нея да се задава непознат мъж. Брадата му беше пораснала и по походката личеше, че е изморен, сякаш идваше от далеч. Остана, като хипнотизирана, вместо да се скрие или избяга, както биха направили повечето момичета. Погледът ѝ дръзко се плъзна първо по тялото му, после по лицето- смели черти на воин, ах.. колко много го хареса. А очите му бяха най- невероятните, които някога бе виждала- с цвят на притъмняващо небе, след залез. Можеше да се гмурне в тях и никога да не изплува. Така започна всичко…
Казваше се Залмоксис. Легендите за него се носеха отдавна в техния край, но реалността надмина приказките. Беше млад, а владееше тайни, недостъпни за най-опитните жреци. Идваше от север и пътуваше към непознати страни, но реши да остане за няколко дни, за да отпочине от дългия път. После дните станаха месеци.

Двамата се привързаха, макар и трудно той прие молбата ѝ да я обучи на тайнства и лекове. Първото, което направи, бе да я кръсти с ново име- Меда. От там започна истинската промяна. Вечер двамата се взираха с часове в небето. Той ѝ показваше лунната пътека, звездите и съзвездията, разкри ѝ как влияят на хората. Разказа ѝ чудни истории за сътворението на света, за душите, за енергиите, които управляват живота на Земята. Сподели тайните съставки на билки и отрови.

Твърдеше, че смъртта е само ново начало. Той вярваше, че ще намери начин да продължи живота във вечността.

Когато станаха двойка, никой не се учуди. Любовта им разцъфваше всеки ден. Буйни, като вълните на пролетна река, бяха чувствата им. Но неговият път беше друг. И двамата знаеха, че моментът на раздялата е неизбежен, че Меда ще стане лечителка, ще обрече младостта си да служи на хората и ще се пожертва, да остане сама завинаги.

*Дебютният роман „Преди изгрев слънце“ на Янислава Вълкова е издаден от „Монт“. Мистика и крими история на морския бряг.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*