Дилян Еленков: Шахмат

Дилян Еленков: Шахмат

Разказ от Дилян Еленков

Лежах размазан. Лоша нощ, лоша вечер. Размишлявах над пожеланията за лека нощ и лека вечер, и за пръв път видях смисъл в тях. Водата ми, естествено, беше свършила (държа я в едно плувнало в лиги шише от спрайт от 2003-та). Винаги свършва когато не можеш да се повдигнеш и да се налочиш от ръждясалата мивка.

Лоча още от детството си. Наблюдавах котките, и ми хареса. Копирах ги. Наблюдавах и конете, как гмурват своите дълги муцуни в кофата с вода и след един дъх това голямо нещо изчезва. Ама и конете са едрички, и не ми правеше голямо впечатление. Приемах го без удивление. Повече ме впечатляваше това, как козите, с които споделях джанките в джоба си, плюеха костилките. Правеха го с небрежна естетичност, излизаха им тези костилки от единия край на устата, отляво или отдясно, а дяволчетата ме занасяха, че нищо не забелязват. Както и дрискаха. Дрискаха със същата естетичност, въпреки бонбонените кърлежи, опиянени до пръсване под опашките им.

Признавам, че опитах да пия като конете една вечер – от чаша козе мляко, с разтопен мед в него – винаги пиех млякото с лъжичка мед. Сега не правя така. Както и да е, задавих се, и реших, че котките са по-безопасни. За подражание.

И ето, лежах, и се молех в стаята ми да бликне извор. Подът да се изпълни с вода. Да стъпя в нея, да усетя вълничките, да се наведа, да напълня шепите си и да пия от извора. Не се получи, но междувременно написах един разказ, за девойка с подобен проблем. Не стана лош.

Някъде по това време майка ми (да) влезе в стаята и развълнувана каза как видяла две хлапета навън да си “играят” с мъничко коте, пръскайки го със спрей. Подивях. Както ми бяха гумени глезените, колената, таза и всичко нагоре, скочих. Излязох по пижама. Намерих хлапетата, и без предисловие им креснах: “Къде е котето?”. Ошашкаха се. Почнах по-меко, тук, коте, спрей, вие?
Казаха, не, чичо, ние, не. Покажете ми го, веднага. И ме заведоха. Бяха го приютили в един вход, в една пощенска кутия. Извадих въшката, която явно се е родила бяла, ала сега приличаше на далматинец. Попитах какво става, казаха ми, че така го намерили. Изглеждаха загрижени, и им повярвах. Едното даже изтича до вкъщи и донесе котешка храна. Заприказвахме се. Оказаха се свестни, дечурлигата. Не знам как стана, но следващите 3 часа прекарах в правене на къщурка, сложих й прозорчета, ей тъй, за разкош. Инсталирахме това нещо под едно дърво до един трафопост. Беше дъждовно тези дни, затова облицовах картонената кутия с найлон. Малките обещаха, че ще се грижат. Предадох поздрави на майките им и се прибрах. Чувствах се по-добре. Легнах, припомняйки си летата на село. Котките там винаги бяха в бял цвят. Освен рижавото, което избяга.

Около 3 дни и 4 нощи не станах от леглото. Когато реших, че светът е готов да ме приеме, или аз него, излязох да заредя хладилника. И понеже по пътя за магазина минавам под това голямо дърво, усетих миризмата. На мърша. Чиста, неподправена. Но живея в София все пак, това се случва.

След още 3 дни и 4 нощи повторих. Духаше силен вятър, и листата падаха. Имаше пейка под дървото, онова с миризмата, за по-претенциозните – беше орех. Седнах на пейката, исках да си допия биричката преди да се прибера. Вятърът се засилваше. Листата ме затрупваха, както и недообраните орехи. По едно време нещо по-голямо тупна до мен. Отляво. Обърнах се, и там стоеше това съсухрено шахматно телце. Петната от спрея правеха ушите му черни, по-черни от дупките в очите. Най-бялото в него бяха зъбките му, оголени и казващи всичко.

Оставих го там. Така, както си беше. Прибрах се, спуснах щорите, легнах в леглото, и се разплаках. За всички котета по света, за детството, и други работи.

Светът явно не беше готов.

Повече от Дилян Еленков тук

Фото: Радослав Чичев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*