Мартин Цеков: Шабат

Мартин Цеков: Шабат

Разказ от Мартин Цеков

За джапанката ми се залепи листче, на което пишеше „Зъб“. Беше паднало от стената и трябваше да ми напомни да се обадя на зъболекаря. Беше прекалено рано и дори не се наведох да го махна. Продължих към кухнята. Погледнах през терасата и видях висящите панталони на съседа отсреща. Срещу мен, в таванската, живееше някакъв чичавка на около 55 години, който често си сушеше дрехите на керемидите. И той носеше долни гащи като мен. Като го гледах ми стана мъчно за село. Това ме накара да вляза в Google Maps, за да видя баба. Качих се по калния баир и стигнах до вратата. Кучето го нямаше, но синджирът висеше от опънатия метален прът. Баба сигурно беше легнала да си почине. Както и да е, аз седях пред компютъра и несъзнателно движех устните си.

Не си бях говорил сам от доста време. Опитах да кажа няколко думи докато си миех зъбите преди лягане, но само се оплюх. Сега пуснах някакво интервю с Господинов. Гласът му звучеше странно. Не беше и много красив. Но за писател това все пак нямаше значение. И аз бях изкривен. Гледах го как вади коженото си тефтерче Molskin от джоба. Обясняваше се, че ще ходи да пише в манастир. А пиенето? А пушенето? Той беше от знаещите, тези които от малки искат да са някакви. Това пътуване ми се стори скучно, да преследваш едно и също нещо цял живот. Но аз винаги съм бил объркан и си внушавах, че това ме оформя и прави човек. Най-често обаче ме правеше беден като църковна мишка и временно интересен за жените. Единственият проблем с господина господинов бе, че всичко му беше наред.

Всичко това ме накара да забравя за момент, че тя лежеше на леглото. Очите й бяха затворени, а устата отворена. Отидох да я завия, макар че тя винаги завиваше мен. Изпуках ръцете и кръста си. После направих кафе и запалих цигара. Времето продължаваше да е мрачно и облаците покриваха небето като пелена. В главата ми се въртеше една история, която бях започнал да пиша, но днес не извираше и я зарязах. Сигурно имам дузина (днес се научих да я пиша правилно тази дума ура! ура! ура!) такива, които няма да видят бял свят.

Но сега малко и за нея. Тя ме караше да мисля за нея дори, когато беше наблизо. Преди като че ли бях по-добър с жените. А сега наранявах всички. Правех грешка след грешка, а изглежда че нямах право на много. Често казвах неща без да мисля и после трябваше да мисля с часове. От време на време пишех за някоя жена и разбира се ,ако беше добро – всички бяха щастливи. Но обратния случай беше, е, по-неприятен. Хората бяха прекалено чувствителни. Прекалено меки и нежни.

Чаках я всеки момент да се събуди и да ме попита:

–Ами ако ти писна?

И да й отговоря:

–Не знам.

Нямах постоянни интереси. Е, освен може би това. Листата, клавиатурата и изкривената ми глава. Но не ми се говореше за това, нито за секс. Нямаше гаранция за нищо. Това го знаех. Кое нещо беше постоянно? Хитлер не бе измислил свастиката, а половината свят мислеше, че тя се появява с него. Каквото им дадеш, това ще повярват. Незнанието на хората е необятно. Колкото до връзките, те изискваха работа. А аз едва успявах да работя, за да се прехранвам. Все пак й купих четка за зъби. Тактиката ми бе да не се пренавивам и правя дългосрочни планове. Мечтал съм и преди, но никога не се е случвало това, което искам. Затова се научих да поемам това, което ми се дава и то да ме води където трябва (или не трябва). Хората усложнявахме прекалено много нещата.

Гледах през прозореца и дърпах от цигарата. Тишината ми харесваше. Обичах да съм сам. Не харесвах хората. Не ми беше интересна тяхната гледна точка. Това разбира се не означаваше, че не съм срещал някои интригуващи личности, но – ми омръзваха. Писваше ми от тях. Може би прекалено много бях свикнал със себе си. Не обичах да ходя в компании. Познати или непознати. Най-вероятно бях самовлюбен нарцис, който обичаше да мирише само собственото си лайно. Понякога ми бе странно, като някой каже: „вдъхновението е около нас“. Аз си мислех, че е в мен.
Хората често тръгваха да се оглеждат наоколо, вместо да се огледат в себе си. Бе ми интересно да опозная мен; Марти Макрешки. Кой е той? Засега това беше моят извор. Нямаше много постоянни неща в живота ми, но това все се навърташе наоколо. Това беше моята рутина – да съм сам. Защо не обичах да излизам ли? Не знам. Но проблемите на хората не ме интересуваха. Детството ми бе пълно с такива и го прекарах търсейки изход. Не успях, защото никой наистина не успява. Дребните проблеми на хората обаче ме отвращаваха. Кога? Как? Какво да ядеш? Какво да си облечеш? Къде да отидеш? Това бе смисълът на живота. Да правиш впечатление на другите. Тези матрици, калъпи…имах чувството, че ме приближават все по-близо до смъртта. А мен все още ме бе страх от нея.

Щастлив? Не бях сигурен какво е щастие. Може би бях от онези хора, които не обичаха да са щастливи. Мазохисти, биещи се с мъката на живота, за да продължават напред. Единствено тук получавах някакво удовлетворение. Бях захванат в някакъв вакум, без точна посока. Щастието обаче все по често се спрягаше с парите. Парите? Те идваха по малко, но ме беше страх от тях. Дали един ден щяха да ми дават пари, за да седя и да пиша пиша пиша…преди поне имах мечта – да стана великият писател. Сега все едно тъпчех на място и писането не идваше както преди.
Трябваше да го моля. Моля те, моля те, моля те елааа. И то идваше, но половинчато. Не както го исках. Но в офис няма за какво да се пише. Там се запознаваш със смъртта и шепа интриганти, наречени „мениджъри“. Имаше един ресурс, който понякога наричаха…хора. Казвах си, че ще пиша когато съм по-добре, но никога не ставах по-добре. Да си млад и неизвестен писател е добре, защото тогава създаваш най-добрата си работа. Необезпокояван, чист, само ти. Минаваш през дъното, драскаш с нокти и влачиш кожата си върху примесената с малки камъчета кал. Загрубяваш така, че после никой не може да те пипне. Може би ще ме пипнат и мен, но вече ще е прекалено късно. Вече ще съм прекалено силен, за да им се дам. Със славата идват лайната и писането, писането става лошо. Поне така изглежда и пише в книгите. Но да си млад и неизвестен също не е най-доброто. За да се случи нещо ти трябва писане, писане, писане и късмет. Първото го имах, но второто – никога. Добре че пишех просто и ме разбираха, дори когато не разбирах себе си.

Тя се събуди.

–Бу?

Това бе за мен.

–Ще ми направиш ли кафе?

Занесох й кафето и я целунах по челото. С нея всичко беше наред. Можехме да си мълчим, но погледа й все едно винаги искаше нещо. Все едно голямото й лице ми казваше: „Хайде, сега е твой ред да се докажеш”. Тя дойде точно, когато се бях отказал от намирането на перфектната. Носеше нещо със себе си, което ме дърпаше като магнит. Не знаех какво, но и не мислех много. Оставях се на времето, тялото, чувствата и главата ми да ме движат. Гледах я, но тя ме гледаше повече. В една връзка винаги единият обичаше повече.

Пиехме кафето и се гледахме. Тогава се замислих за обикновените хора и качествата им за оцеляване. Ха, обикновените хора? Обичах да се поставям в друга графа, по-хубава и висша. Не знам как го правех, предвид че когато се погледнех в огледалото сутрин виждах една изкривена физиономия с жълти зъби. Аз не можех да се приспособявам и да оцелявам. Това бе заради липсата на амбиция в мен. Но тя беше борец. Перфектна в своята кожа. Насирах се от страх, защото ме харесваше такъв какъвто бях. Дете с дебела бръчка на челото и падаща коса. Страх ме бе, че ще ми вземе нещастието. А то ми трябваше, за да мога да пиша. Не можех да се отърва от този страх; че ще се настаня в удобен живот, с работа, с жена, а защо не и дете. Опасявах се, че ако имам умен телефон, ще се продам. Че ако си купя нови дрехи, ще се продам. И всичко ще свърши. Пак. И после какво? Ставаш, обуваш си обувките и нормалния живот започва. Аз съм нормален. Поне днес. Къде е великата мисъл. Търсех я всеки ден. Но аз бях скучен човек, който не обичаше да ходи по заведения и беше щастлив сам. Аз бях нормален, а тези като мен бяха, мда, знаеш отговора. И от време на време ме удряше нещо и трябваше да бия клавишите. Без въображение, защото това бе заблуда. Трик, с който писателите си играеха, за да си придадат важност.

След малко се върнах в леглото и общо взето се почувствах по-добре. Това беше преди няколко съботи.

Повече от Мартин Цеков тук

Фото: Михаил Руев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*