Цветозар Цаков: 96%

Цветозар Цаков: 96%

За Автора

Цветозар Цаков е роден в Ловеч през 1983 г. Завършва Езиковата гимназия в града (ГЧЕ “Екзарх Йосиф I”), след което учи комуникационни науки в Аахен (Германия). В момента живее в София и дозавършва задочно журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е в регионален вестник в родния си град като редактор. Публикува статии на културна и обществена тематика в различни онлайн медии, има и публикации на художествена литература в “Литературен вестник”, Либерален преглед”, “Литературен клуб”, “Общество.нет” и други специализирани медии. Занимава се любителски и с музика (свири на китара). Част от екипа на сайта за късометражно кино kinematograf.bg.

Стаята е тъмна, само светлината на монитора разсейва черното наоколо, а от колоните звучи нещо, на което не обръщам особено внимание. Пръстите ми пробягват по клавиатурата – използвам предимно четири от тях, показалеца и средния на всяка от двете ръце – пиша съсредоточено поредния отговор на мнение във форума за рок музика, в който активно участвам от няколко години. Ранна есен е. Листата са все още зелени, а температурите гледат света отвисоко. Така ще е чак до ранна зима, с изключение на цвета на листата. Такива са есените в тази част от Земята.

За мое съжаление, хората си остават все същите през всички сезони – зимни хора. Аз определям себе си като летен човек. В най-лошия случай пролетен. Зиморничав съм. Не обичам да ми е студено. А тези хора понякога ме карат да потрепервам, понякога направо замръзвам в тяхно присъствие. Но това си е мой проблем, намирам се на тяхна територия, в тяхната зимна страна. На вратата се чука. Сигурно е онази моя зимна съседка, пак ще иска да намаля музиката. „Това е скандинавска музика, ма! Студена, като теб. Как може да ти пречи?”, иска ми се да ѝ кажа, но не знам как да кажа „ма” на нейния език , затова все не ѝ го казвам. Отварям – не е тя! Летен човек е. Мой приятел и сънародник. Иска ми малко сол. Да, бе, глупости! Иска да ходим някъде да се разтъпчем. Съгласявам се с охота. Да!

Не знам защо го нарекох сънародник. Аз нямам родина. Родините отдавна не съществуват. Малко ми е мъчно за тях.

Чакай да си облека якето, му викам, а той чака. Обличам го, врътвам ключа след себе си и се запътваме към асансьора. В ръцете си държа китара, а не помня да съм я взимал. Винаги става така. Дрънкам си нещо, докато чакаме проклетия асансьор.

Това вече съм го преживявал. Случи се веднъж, отдавна. Тогава имах родина. Мислех за себе си като за българин. Колко забавно!

Понякога, докато си лежа в криовàта*, се връщам в онези времена, на произволен принцип. Как ми липсват сега зимните хора! И летните! Всички хора ми липсват. Но от Конгломерата казват, че сега сме много по-добре. Нямаме никакви тревоги, живеем до 180 и горница, и всички сме равнопоставени, няма и помен от… как го наричахме тогава… от расизъм. Защото няма раси, нито националности, няма дори градове. Сега всички сме жители на един перфектен от всяка гледна точка свят. Науката и технологията се развиха главозамайващо бързо след кризата с петрола и останалите природни горива.

Смътно си спомням, тогава предричаха края на света, поне такъв, какъвто го познаваме. Оказаха се прави за втората част. Преди около 50 години най-изтъкнатите ни умове най-сетне отключиха останалите 96% от капацитета на човешкия мозък и днес никой няма нужда да полага физически усилия за каквото и да било. Всичко правим с мозъците си. С мислите си! (Да си призная, в началото ме беше малко страх какво ще излезе от тая моя глава. Какво ти малко – много ме беше страх, ей Богу! Като споменах Бог – вече знаем точно къде се намира той: в предната част на хипоталамуса, точно на нивото на очите). То и няма какво толкова да правим.

След като премахнаха държавите, националностите и расите, автоматично отпадна необходимостта от сложни (или каквито и да било) сделки, договори и международни отношения, воденето на война се обезсмисли напълно, дори думата война вече не съществува, заличиха я с декрет от речника и изричането ѝ е закононаказуемо, но си позволявам тази малка волност в името на това, което искам да оставя на вас. Национистите. Бих могъл просто да ви препратя мисловната си пътека посредством парче дърво или късче плат, но съзнавам, че за четирипроцентните ви мозъци (мога ли да ги нарека така?) те ще са просто плат и дърво. Не го казвам с пренебрежение – някога и аз бях като вас. Ех… Простете: Ура!

Отплеснах се. Докъде бях стигнал? Писането ме изтощава неимоверно много, как изобщо сте го понасяли? Ами четенето? Ужас галактически! Боже…

Разбира се, аз не използвам ръцете си за да пиша, но пак е страшно изтощително. Помня, преди, когато използвах ръцете си… Не, не, тъкмо го бях позабравил, да не се връщам отново към старите си страхове. Тогава бях друг човек. Тогава всички бяхме други. Някак по-малко хора бяхме. Или повече? Не знам.

Понякога си мисля… Дори не смея да го артикулирам в черепната си кухина, но… Дали… Простете! Дали… 4 действително е по-малко от 96? Или само изглежда така?

Само за тези мисли мога да вляза в праетерната! Това е нещо като вашите примитивни затвори, само че много по-ужасяващ – в него, посредтсвом една наскоро изобретена хай-тек машинария, те пращат за определен период в симулиран времеви диапазон от Имунутума (това е разговорното название на вашето маломозъчно време) с всичките ти 96% мозъчен капацитет! Не мога да си представя по-голям ужас от това! Така казват от Конгломерата, аз не съм сиг… Както и да е!  (Мамка му).

***

С моя летен приятел се разхождаме из красивия есенен град на зимните хора. Толкова е невероятно! Все едно сънувам. Знам, че не е сън, ние не сънуваме, просто пренасяме мислите си – съответно себе си – там, където пожелаем. Всичко, с което разполагаме сега, са мисли.
Градът е толкова жив, пълен с щъкащи по улиците му като в разровен мравуняк хора. Бързат нанякъде. Или пък не бързат. Като нас. Колко глупаво е да се бърза! Вече не помня името му, но няма и нужда. Ще го наричам просто Градът. И без това той съществува само там – в главата и в спомените ми. Спомените са мислите, които ми доставят най-голямо удоволствие. Дори по-голямо от тези на правенето на любов. Сексът днес, между впрочем, е невероятен! Само ако знаехте… Дори по-голямо от тези на правенето на любов. Сексът днес, между впрочем, е невероятен! Само ако знаехте… С близо 100% мозъчна асимилация усещанията нямат нищо общо с тези на четирипроцентовите плътски оргазми, до които половината жени дори така и не достигаха. Изживяването е небесно. Все едно летиш над водопад и ти си водопадът едновременно. И продължава колкото пожелаеш. Естествено не се любим с телата си, това е отживелица! Както споменах, всичко вече се извършва само с помощта на мисълта.

„Да пием по бира в градинката до жепе-гарата?”, предлагам на моя летен, сънароден и малопроцентномозъчен приятел. Не е никаква изненада, че той само това и чака. Купуваме си бира от близкото дюкянче, сядаме на зелените решетъчни, метални пейки и отваряме бирите. Наздраве! Дзън! И отпиваме жадно. Всичко това с ръце. Последното и с уста. Гледам белналата се луна във формата на френски (това е една четирипроцентова нация от миналото!) кроасан и ми се иска да кажа на приятеля си колко го обичам и колко ми е приятно да седим с него и безмълвно да отпиваме от бирите си, без никой от нас да изпитва нужда да каже нещо, за да запълни празното пространство помежду ни. Защото то не е празно. То е изпълнено с мислите ни един за друг, с мислите ни към далечни места и хора, към обозрими хоризонти и химерични мечти. Пространството между нас ликува. Оргазмира в див екстаз. Запълваме всяка пора, всеки отвор и всяка дупка в него. Докарваме го до полуда. С мислите си, с чувствата си, с емоциите си и с човешките си трепети от това, че сме тук, че сме сега, че сме живи. Всичко това с четирипроцентовите си
мозъци. И нищо от това не осъзнаваме. Пием си бира, усмихваме се един на друг и на нощта, а пространството между нас разпръсква яростно и неудържимо семенната си течност, от която ще се роди един нов малък свят. Нашият свят. Нашият таен, тайнствен свят, който се ражда единствено помежду ни и умира всеки път, когато се разделим и се приберем в малките си жилищни кутийки между спящите зимни хора. Точно това е всяко едно приятелство – един миниатюрен постоянно умиращ и постоянно прераждащ се свят, който няма нужда да бъде изричан, защото думите не са част от него. Те са скъпа играчка на еволюцията, нищо повече. А приятелството съществува още преди човека.

Съществува ли то днес? Конгломератът няма ясно становище по въпроса, затова предпочитам да си замълча и да не се впускам в разсъждения. Оставям това на четирипроцентовите ви мозъци. В крайна сметка едва ли са толкова непотребни – тъкмо те изобретиха изкуството!

Днес нямаме изкуство. Т.е имаме, но не в традиционните му форми, както го познавате вие. И то, както всичко друго, се случва в главите ни. Но нима не беше така и преди?

***

Казвам на летния човек, моя приятел и сънародник, че съм влюбен в една сънародничка от женски пол. Тогава, разбира се, не се изразих така, казах „момиче”. Днес това няма значение, така или иначе не правим физическа любов и всякакви полово обусловени ограничения отпадат по естествен път. Много хора дори не разбират с кого са правили водопадо-оргазмичен деветдесетишестпроцентов секс, а и защо им трябва? Както вече споменах, ние нямаме никакви тревоги.

Момичето е русо и много красиво. Слуша същата музика, каквато слушам и аз. Това в онези дни имаше такова голямо значение!

„Май съм прекалено смотан да я поканя да излезем…”, оплаквам се на приятеля ми. Смотан – дори не помня вече значението на тази дума. „Ама ей сега ще ѝ звънна!” – бирата дава кураж. Следващата обаче си го прибира обратно. „Как ще си смотан, бе, я се виж!” – подема той – „Млад си, хубав си, удряй калпака и да не ти пука! Кво ти е!”

„Удряй калпака”. Колко безсмислен израз!

При нас смъртта няма смисъл. Никой не ѝ обръща внимание. Отиваш си и толкова. Не се променя нищо. Просто оставаш без мисли. Ставаш безсмислен. Безмислен. И те забравят. Както вече споменах, ние нямаме грижи и тревоги.

Колко гадно нещо е любовта!, казвам аз и отпивам бавно. И колко хубаво. Това въобще възможно ли е?

Да, мили мои! Защото тя не е нито хубава, нито лоша. Тя е просто мисъл. Електричен импулс в четирипроцентовия ви мозък.

И в този момент тя идва. О, Боже! О, Боже мой! Мили Боже! Майко! Сърцето ми говори с човешки глас . С преобладаващи отворени гласни. Крещи. Стене. От възторг: защото бих могъл да я имам. От печал: защото вероятно няма да я имам. Прекалено съм смотан. Удряй калпака. Обърках се. Съвсем се обърках. Не знам къде съм и защо съм. Не знам какво съм харесал у нея – струва ми се толкова отблъскваща. О, по дяволите – толкова е красива! Отблъскващо красива. Това въобще възможно ли е?

Усмивката ѝ се настанява до мен няколко минути преди тя самата да ни доближи. Ужасно гореща е, усмивката ѝ. Потя се панически. Потя се вътре – в мислите си. Мозъкът ми се поти. Четирите му процента прегряват и всеки момент ще дадат на късо. Чувствам, че пространството между мен и приятеля ми се е изпарило, офейкало е нанякъде да гони вятъра и сега на негово място зее огромна черна дупка, която всмуква всичко, което подклажда живота в мен. Всмукала е и ушите ми, защото виждам нея да отваря и затваря устата си, да криви устни в заучени машинални пози, но не чувам нито звук. Когато черната дупка изплюва ушите ми и те отново поемат обичайните си задължения, тя вече се смее. На мен ли се смее? На него ли? На черната дупка може би? Какво смешно има в една черна дупка? Моят сънародник и приятел ме тупа по гърба, сякаш одобрително, и също се смее. Какво става, по дяволите?

„Браво! Добре го каза!”

Оказа се, че и двамата се смеят на мен. Но не на мен. На това, което съм казал. Казал съм нещо! Казал съм нещо? Не помня. Не помня да съм си отварял устата. Как може да съм казал нещо. Това въобще възможно ли е?

„Ей, страшен лаф!” – туп! по гърба ми, с все сила и в същото време не напълно.
Ей, страшен лаф. Страшен лаф. Екстра – разказвам вицове, докато съм в умопомрачение. Това май ми решава проблемите с общуването с момичета. Само трябва да разбера как да изпадам в контролирани умопомрачения, когато си поискам.

Днес ние можем да изпадаме в каквито си състояния искаме. Дори в умопомрачение. Всъщност, понякога си мисля, че се намираме в перманентно състояние на умопомрачение.
Мамка му, това не трябваше да си го помислям дори!!!

Тя сяда до мен. Приятелят ми отива да ѝ вземе бира. Оставаме сами. Майчице! Чакай, бе, нали се бях окопитил! Я по-спокойно и уверено. Удряй калпака и…

И в този момент се случва нещо странно: започвам да говоря, да говоря, да говоря. Без да спирам. Уверено, със самочувствието на донжуан, от висотата на опитен любовник (какъвто далеч не съм). Тя ме слуша с леко открехната уста, почти в захлас. А моят сънародник и приятел е някъде си, купувайки бира и вероятно пускайки дебелашки шеги със силен акцент на още по-дебелата продавачка на средна възраст и с увиснали гърди. Кой е смотан сега?

Пространството между нас се е върнало и се чуди дали да оргазмира или да се възхищава на ораторските ми умения, появили се от бездънната, засмукваща яма на Нищото. На нощта. Това, дето смуче, сега се изплю, право отгоре ми. Това въобще възможно ли е?

Спомням си, преди около седмица, докато правех невероятен деветдесетишестпроцентов секс с една потресаващо секси мисъл, че ми се прииска неистово да я шляпна по задника. И след това да я целуна. С език, както си му е редът. Трябва да затегна самоконтрола си и да изпъдя подобни еретични желания от високопродуктивния си мозък!

Седя на пейката, до нея, а сърцето ми проявява видимо желание да разпори гръдния ми кош и да се присъедини към оргията, която си устройват пространството помежду ни и атомите на нощта. Гърдите ѝ плавно повдигат и спускат добре очертаните под блузата ѝ щръкнали зърна, а аз дори не ги забелязвам – впил съм поглед до посиняване в устните ѝ. А те стават все по-розови.
Когато приятелят ми се връща с бирите в ръка – взел е и за нас по още една – вече държа ръката ѝ в своята. И тя не възразява. По дяволите! Как се случи това? Никое момиче до сега не беше позволявало да държа ръката му. Всъщност аз май не съм и настоявал… Наблизо изсвирва влакова свирка. Сепвам се и пускам инстинктивно ръката ѝ. Тя се усмихва, сякаш се усмихва на шестгодишното си братче, и отново я взима в своята.

Май сме гаджета! Ебаси!

„В онзи миг, когато проклетият влак изсвир и ти пусна ръката ми, си помислих, че аз ще изпусна теб”, каза ми след много години тя, когато отдавна бяхме женени – за други хора. „Е, май само го отложих” – усмивката ѝ бе все така розова и много по-впечатляваща от иначе перфектните ѝ гърди. „И все още не си ме изпуснала”, отговорих аз, „Там, в онзи миг, ние винаги ще сме с хванати ръце, а нали животът е просто един миг”.

Супер тривиално, признавам си. Разказах го и на жена си след това. Тя го прие с усмивка – не по-малко бляскава от тази на онова момиче – даже се развесели. Супер тривиалните неща са супер истинските. Суперистините. Ето ви една суперистина: Любовта е тривиалност. Няма нужда да правите необикновени неща, за да я вкусите. Необикновените неща водят до любов само във филмите.

Ние нямаме филми. Ние живеем в един голям и вечен филм. Ние го режисираме. Понякога си мисля, че филмът ни идва прекалено арт. Копнея за мъничко екшън. За кръв, убийства, грабежи и изнасилвания. В нашето криоватно общество няма убийства. Никакви престъпления няма. Няма как да убиеш или ограбиш някого само с мисълта си. Все още не…

Но там, на зелената метална, решетъчна пейка, в градинката до жепе-гарата на малкия провинциален град, на който бях чужд, в града на зимните хора, аз – летният човек, намислих план и скоро след това престъпих закона.

Точно така. Превърнах се в престъпник. Аз, смотанякът, ограбих банка! Ограбихме я заедно с моята първа споделена любов. Трябваха ни пари, за да се върнем в родината си. Е, не я ограбихме до край – хванаха ни. Осъдиха ни на 20 години, но излежахме само една. Така се превърнахме в първите хора, подложени на експеримента за отключване на цялостния капацитет на мозъка. Аз бях първият успешно модифициран доброволец. „Доброволец” – да бе! Тя не преживя експеримента.

Не, шегувам се, не съм ограбвал никаква банка! Но наистина бях първият успешен експеримент и с това – първият свръх-човек! А тя е до мен – в криовата си. От другата ми страна е жена ми.
Три биологични останки от един кратък миг от вечността, от старата вечност, от Имунутума, от времената на четирипроцентовите мозъци, на мини-човека.

От един спомен.

Често навестявам този спомен. Най-често от всички останали. Не знам защо. Може би заради хилядите въпроси, които предизвиква в мен и заради които се чувствам като чужд сред себеподобните си. Както вече споменах, ние нямаме грижи и тревоги. Не би трябвало да имаме…
Затова реших да го оставя точно тук, в този спомен.

Ето, аз оставям това нещо, този лог, това откровение ако щете, тук, в спомените си. Завещавам го на вас, тези, които все още ги обитават. Четете и помнете – ние сме вас и вие сте нас!

Пригответе се за едно невероятно пътуване през себе си. Ние ще ви посрещнем подобаващо.

***

А, да, защо използваме 96% от мозъците си, а не всичките 100? Това е най-голямата загадка на нашето високопроцентово време, над която учените ни все още се блъскат. Очевидно, в процеса на отключване на останалите 96, четирите, с които е разполагал човек до тогава, са се изпарили. Безвъзвратно. Никой до ден днешен не е успял да разбере защо и къде.

Е, това е.

Бъдете!

Ваш деветдесетишестник,
… (всъщност ние нямаме имена, но ще ме познаете, убеден съм, изглеждам досущ като вас)

––––––––––––
* Семи-криогенен креват, който позволява на клетките да стареят екстремно бавно и по този начин увеличава продължителността на живота с до 300%, и в който прекарваме по-голямата част от дните си

Повече от Цветозар Цаков ТУК

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*