Хайл, Джизъс!
Снимката е детайл е от обекта Product Placement, Антон Терзиев, 2012

Хайл, Джизъс!

It´s not social, it´s not ontological, it´s cosmical, the shit is cosmical
Бела Тар

13:30 часа, кв. Дружба 1, Езерото. Закъснявам. Срещу ми – разпокъсана процесия в черно с разноцветни чадъри. Пичовете си правят тънката сметка, не са като мене да закъсняват за явяването на Бога. Роси дъждец, в ботушите от декатлон хруска киша, в ръката ми – столично кен. Разминаващите крепят полупразни чашки. Mравунякът с червени бузи и мътен поглед се сгъстява. След последното кръстовище на ул. Тирана се открива и замръзналият гьол – преграден с мост по средата, декориран с църквета, кацнали върху две кални гърбици от страната на циганските бараки.

Гъмжилото е обрамчено в централната част от временни заграждения. Цамбуркането е поприключило време е да се сложи кръст на цирка. Поп и ром не виждам. После ще разбера защо първите са офейкали. Около царгите кротко сноват чистак нови индигови дъждобрани, щампирани със Full Safety And Civil Protection и Municipality Safety. Ниско до брега е платформата за, някога, водните колела и лодки. Ледът срещу й е разчупен в правоъгълник. Във водата се мотат акваланги. На понтона е глъчка – ръкомахат, шушнат гърбове, вдига се пара. Застивам встрани от мравуняка. Зад гърба ми, под два брандирани чадъра, разтегаеми масички носят тежестта на река Йордан – трийсетина петлитрови картонени кутии мавруд. Разливат веселяци в камуфлажни шуби. Зад тях, в дясното платно са паркирали на стопове линейки, РПУ коли, служебни на телевизии и товарни на бачкерите към Столична община. Чувството е като да присъстваш на снимането на филм на унгареца Бела Тар, изсечен в кадър-два, само дето не е черно-бяло, а е мръсно. В паркоалеите са навлезли огромен зил от Червен кръст и газ-ка, донесла царгите. Между тях и платформата на брега има асфалтирана тераса с парапет и гледка. Там стои импровизиран тезгях с 80 литров казан с черпак. Не е манджа, пак някво пиене.

Обслужва го по-ниско от котела бабе, с голям диоптър и голямо сърце – все налива повече отколкото чашката срещу нея поема. Грубите мутри, щъкащи с наливен мавруд в студа, са потни, разгърдени, търсят се – фронтмени на пикаресков роман. Телевизонерите и пиянките са си лика прилика – веднага се различават от стандартните кибици като мен – недоволни, копеленцата са винаги недоволни. От количеството и от качеството на матер‘яла. На други нива контрастът е пълен. Първите са с дрешки от мола, дърпат цигари от Lаfка и са емоционално импотентни. Езикът на тялото им казва – „не съм оттук и съм за малко“. Убедени са, че микрофоните им респектират. Обратно, два пъти по-подвижни, провалките са безполови карикатури със сополиви носове и кауфланд торбички подготвени за безплатна кухня. Но да не пренебрегваме официоза. От огражденията излиза знатната именничка, г-жа Йорданка Фандъкова и няколко кокетиращи със НСО-шнурчетата зад ушите си бледолики. Кметицата е с червени бузки, доволна от отговорите си към дунапренените кубчета. За разлика от курвенския ток на Емел Етем и Масларова по наводнения и свлачища, дрескодът на Фандъкова е умиротворяващо безличен.

Християнският календар е сред любимите блюда на чиновника – там той няма нужда да изглежда компетентен, не му е ресор, стане ли проблем, стига да не са десетки удавени от скъсан мост като при Тунджа, Синодът го отнася.

Нарамили стативи и обемисти калъфи, телевизионерите с досада тътрят задници към смърдящите си на тютюн волфове. С влажни къдрици и трезвен поглед репортерките ги следват неудовлетворено. Журналистката не обича „просташки“ надпревари на открито. Не е ОК елитът да те асоциира с тълпата. Престижната зала Армеец е далеч, ендекато също, няма кой да ги погали по фон дьо тена.
Отпивам столичното и се сливам с дружбенските хармонии. Колко много вяра на едно място! – , всеки в тълпата кандилка сто грама трансдентен хоризонт. Две пияндета се сбиват, разбирай – скубят си овърсайз палтата. Можеше да мине и за любовна игра, ако не бе черната струйка под носа на едното. Май е жена, не съм сигурен. Минава ми през ум да се прекръстя, но се отказвам – никой не ме снима, а и Фандъкова вече се грее в държавното лимо.

Спихват огромната, надута от агрегат, латексова бутилка на виното-спонсор. Добре са изработили butt plug-a. Идеен контрапункт на черквите отсреща. Oт камбанарията на алкохола по-високо… Сезал от вси страни държи ерекцията й в правилна посока. Агрегатът спира, гърлото на рекламната скулптура клюмва и за няколко тягостни секунди сочи въпросително гърдите ми. Притеснено отговарям с гълток бира. Навиват я грижливо на няколко ката и я слагат в „кивот“. Детронирането на символа намаля градуса на всеобщо оживление.  Самотен и разчувстван скинар, изтъпанил кафяв бомбър пред мен набива ток с кубинки и изстрелва лява ръка – о, боже, само аз ли го виждам? –  в наци поздрав.Удар на снежна топка в ръждивата табела „Къпането забранено“ сепва видението. На три метра беззъбо момиченце ме фиксира с бялото на очите си – разминал съм се на косъм. Патриотът с бъкличката (баща й?) е надянал масивен козяк, като мечото расо на Ди Каприо в The Revenant. Да, има и мустак на два банални масура и двойна брадичка като Николай Урумов. Руното му е на сплъстени фитили. След Фандъкова от огражденията, една по една излизат бабанките хвърлили се в мразовитите води. По халат, анцуг и джапанки, ухилени, все една са им разказвали виц. Спират за селфита и за фотографии, после с тарторска стъпка продължават към близката кръчма. Стаили гордост в пухенките, гаджетата на нацепените християни се вълнуват. Как да не се навлажнят?

Несъмнено предстои гореща, изпълнена с дух и боязън вечер. Зил-ът на Червен кръст пали. Подгрява дълго преди да излезе на заден. На платформата долу мускулести и тауирани подгласници на основната програма се хвърлят на свой ред, но излизат почти веднага. Един вид – руска сауна, без сауна и без руснаци. Цивилни електрикови жилетки ги изтеглят, крепко свили подмишница. Тестостеронените фенчета на православието поглеждат небрежно зад рамо – спокойно, всички одобряваме глупостта ви. Цесекарските шалчета бързо се връщат на дебелите вратове. Пияндетата дето се сбиха преди половин час, пак минават с пирует покрай мене – майка му, никой актьор не слиза лесно от сцената. Работници свиват чадърите над масите с вече празните картонени кутии мавруд, и ги влачат към брандирания си камион. Огражденията са натоварили газ-ката. Персоналът й подпира подсилен лакът на свалената каросерия. Слушат чалга от телефон. И ето, в сета влиза смешноватият водолаз. Петдесетгодишен, нисък и пъргав човек на честта. Вре нервно неопрена си в човекопотока и шляпа като пингвин. На гърба му – две бутилки с, въобразявам си, реактивно гориво от керосинов тип Jet-A1 Представям си го как раздира като стар чаршаф етера над Културен дом Дружба 1, ала Шагал, ама не, не пори нищо, ами псува угрижен, с поглед в плавниците 35-ти номер. Причината? Никой не е намерил това, което кликата в расо е метнала във водата преди да дойда. Пиячката скоро свършва и манежът се обезлюдява. Истина изплува – Бела Тар не снима филми от 2011-а. В Дружба 1 остават само кални следи от дрифт и едно (напразно) скалпирано езеро.
Хау!

Антон Терзиев, 2016

Още от Антон Терзиев в Lunatic.bg:

NU BOYANA, ну погоди или първи четири дни в кастата на Симпатягите

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*