Форсмажор между човека и мъжа

Форсмажор между човека и мъжа

★★★★★★


Внимание, съдържа спойлери.

Хубаво е, когато филмът не натрапва готови решения, а успява да те води за носа през истински изпитания за ценностната ти система. Звучи като изпитание, но шведската драма на Рубен Остлунд се справя отлично. При това през цялото време не се приема твърде насериозно, поддържайки топла връзка с иронията. 

Историята във Форсмажор е по всички правила на добрия сценарий — събира се в едно изречение. По време на ски почивка, семейство е леко позатрупано от лавина във Френските Алпи. Никой не е пострадал физически. Но пък се е разпаднало нещо повече от гигантска преспа сняг.

Бащата е избягал пръв. До преди малко е задържал малкия си син насила и му е крещял, че няма нищо страшно, но щом вижда, че опасността е реална, Томас тръгва да се спасява.

Следва лавина от вътрешни конфликти,

в които майката се колебае дали може да има доверие на бащата, децата не се чувстват сигурни в неговото присъствие, а приятелите му се чудят как да го защитят. И как биха постъпили те на негово място.

Но това е само началото. Въпросите, които си задаваш като зрител са още повече.

Например, честно ли е да очакваме мъжете да не трепват пред нищо. Според мен през следващите години ще си задаваме по-често въпроса какво искат мъжете. Традиционните представи вече са неадекватни, а това, което би трябвало да дойде на тяхно място, не е изкристализирало. Със сигурност в един идеален свят ще се приемаме като личности, а не като функция на пола, но клишетата определено правят живота по-ясен. Пък и работят. Лесно да се ориентираш, щом има ясни правила. Например, при потъването на Титаник оцелели едва 20% от мъжете. Някои от тях през целия си живот са маргинализирани, независимо от класата. Защото може би са заели мястото на някоя жена или дете. 

Кавалерството е съществувало като идеал,

друг е въпросът колко хората са се придържали на практика към него. Все пак и в Библията пише, че човек трябва да ступва жена си, ако не слуша. Хубаво е да си го припомняме, ако нещо случайно се затъжим за “истинските мъже” от времето на дядовците ни. Тогава е било немислимо да се съмняваш в авторитета на мъжете. Но на съпругата на Томас, Ебба, такива не ѝ минават. Може би просто и ние като нея вече говорим открито за неща, които преди никога не са се казвали, за да се пази достойнството на главите на семейството. Те също плачат и имат кошмари, но изглежда, че това е най-строго пазената тайна на човечеството в продължение на дълги години. Само несигурните хора искат да са безгрешни.

Ами ако избягалият беше Ебба, а не Томас? Със сигурност тя щеше да е не по-малко виновна, че е оставила близките си под снега. Много често хората предпочитат доверието и сигурността пред любовта. Особено когато вече сте семейство.

Историята е разказана през перспективата на мъжа, но това може да е без значение.

Крайните ситуации са тест,

защото изкарват от нас най-естествените ни и първични желания. Всеки може да се прикрие, когато мисли рационално и иска да запази лицето, зад което се крие от другите. В момент на криза грабваш най-ценното. Бягството по време на лавина е и илюстрация на желанието за бягство от семейството, с която сме свикнали да живеем. То е било необходимо, защото дълго време сме били уязвими сами и сме се учили да пренебрегваме личните си егоистични пориви в името на безопасността и оцеляването. В момента обаче можем да живеем и без това. И често само социалният натиск ни кара да се продължаваме да се придържаме към тази формула като идеал. 

На финала има една малка лъжа и едно слизане от опасен автобус. Дали конфликтът е загърбен или нищо не е приключило? Ами хайде, гледайте филма и ще говорим, стига спойлери.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*