Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“

Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“

„Имаше всичко“. По-къс разказ и от улица „Малко Търново“.

Скрила се в центъра на 19 век, толкова естествено да си влюбен в нея, че чак е банално.

Още сутринта имах чувството, че мога да я загубя, въпреки че отдавна нямах нуждата да я имам. Дори две от уличните котки на Георги Рупчев* ми намигнаха да съм готов.

Между трамваите на руския княз и жълтите павета имах точно 26 стъпала да си тръгна и да победя. Уличката като тайна, която всеки знае, но всеки път, когато някой му я сподели, се вълнува.

Тука нейде, насред Капана махала, където някога се извисявала единствената часовникова кула – „Сахат куле”, в следосвобожденския град, сега е останал един от последните павилиони за вестници, които носят романтиката на времето, когато думите имаха значение.

Още като свихме покрай него, знаех че няма да направя нищо и ще я оставя да ми обясни за безсмислието и другите клишета. А аз ще ѝ оставя само спомените, които иска.

Изчезваше ми се обаче. Като през капчука отстрани точно преди зданията – грамади да затворят в шепа небето над улицата.
С всяко стъпало я слушах все по-малко. Видях я обаче в един афиш на Младежкия театър, махнах една прашинка от гърдите ѝ и си помислих, че може и да не съм толкова готов.

Безброй пъти се спасявах в нея от отчаянието, самозабравата, безличието, отегчението, безразличието, безпаричието, свършените изненадващо кутии с цигари, тъгата по изгубените дни, безпричинната меланхолия и забравените песни, докато ми стана все едно. И на нея.

Само през секунда минаваме покрай два бара, които често сменят съдържателите си през последните години, основно заради провала им да усетят духа на „Малко Търново“.

Едва 60 крачки – вход от чиновническия „Дондуков“ към сърцето на града. Преходът обаче, като в симфония на Малер, е по-важен от моментите, които свързва.

И трябва да се внимава.

Човешките закони изискват да я оставя да си тръгне, дори и да очаква да я спра, а аз да разбера, че вече нямам нищо.

Ако погледнеш нагоре, ще се изгубиш в прозорци, климатици и задушаващите животи на хора, които прекарват дните си в очакване на края им. Някои вечери обаче тук можеш да хванеш луната в шепа, докато Том Йорк вкарва в мелодия думите:

„…Издират небето два котешки нокътя.
Като в баня голямо е ехото.
Градът, сякаш гледан с концертен бинокъл,
е подскачащ и гъвкав, мяукащ и крехък е…*

Oт Иво Попиванов

Още от поредицата:

Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“

Улиците на София: Да се застреляш на „Ангел Кънчев“

Една добра улица в един лош град

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*