Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“

Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“

Каквото можеше да се провали, се провали. Посрещнах слънцето на балкона, зяпайки в отсрещната панелна празнота, докато като изгарящо найлоново пликче денят събра краищата си в примка и затвори всички възможни себеуспокоения.

20-ти януари.

Славната „Пиротска“, която реже легендите на Коньовица и Юч Бунар, е още в мръсен лед, а наследниците на някогашните биткаджии се разтапят във фрактури.

Няма нищо по-тъжно от фалстартa – си мисля – да искаш да започнеш наново и да се спънеш още в началото.

Тухлените фасади край мен се разгръщат в червено, а от прозорците им излизат животи. Някога улицата се е казвала „Пирот“ и е събирала търговията и черната тъга на старите македонци.

Сега обаче старите дюкяни се разпадат на безвечност, и само все още останалите табели напомнят за майсторите на обуща и колелета.

Този вторник трафикът около пазара „Димитър Петков“ е силно мургав, а бездомните песове са стража на изгубената романтика.

По тази улица може да си тръгне всичко, а течението на Владайската река да го отнесе надолу завинаги.

Ако се измъкнеш, се оглеждаш в централата на наркоманиите, някои от които са първото лице на българския пънк – сега потънали в ръцете на метадоновите чиновници.

„Да живееш, за да дишаш“, крещи един, дето много не му се живее.

На номер 92 е легендарната репетиционна на братята Рамаданови – някога дом на „Безнадеждност“. Зад чинела на вратата две десетилетия повръщат върху надеждата за по-добрите дни.

Запалвам цигара и си пускам през слушалките малко тишина от Арво Пярт.

Eдно време най-великият лютиер адвентист обитаваше последния етаж в сивия вход с табелата „Оne Way Jesus“. Даниел оправяше китари, тамбури и какви ли не струнни за стотинки, говорейки за Бог. Сега и него го няма тук, май.

Към църквата трамваят блъска паветата и отминава още преди да го напсува пресичащия от „Зеленото“ кафе към градинката на храма „Свети Николай Софийски“.

Лобно място и център на търговията с метадон. Кафето вече е затворено, а на тоалетната му някога пишело „Да се използва само по предназначение“.

Редицата от зелени пейки запълнена е от ветерани и някои, които ще си тръгнат скоро. Полицаят е двайсетолевка – най-големият боклук, която и да е властта.

Пресичайки „Опълченска“ влизам в скуката на 40-те години от нашия живот.

18-то училище е в бледо жълто. Някога било славната Трета мъжка гимназия, а сега измъчва децата с уроци по японски. Облегнали се на оградата, споделят цигара с Юкио Мишима.

Той още е във война със Съветския съюз заради няколко острова, а ние предадохме духа си сами в решетка от доноси и лесен живот с работа от 9 до 17 часа и вила на село.

„Андрей Жда́нов“. Това име избрали българските комунисти за име на „Пиротска“ – близък сподвижник на Сталин, впоследствие убит от него.

Някои още крачат по „Жданов“ и са се наредили на опашката за най-евтините мекици в София. Доста са гадни тук и мекиците, и хората.

Пресичам „Христо Ботев“, минавам под колоните и гледам направо към края с джамията.

Някои балкони са облечени в шарени мрежи, а други вече като че ли ги няма. Някогашните магазини „Ян Бибиян“, Халите и ЦУМ обаче още са тук, но нямат значение.

Скучни магазинчета се преплитат едно в друго и замерят притеснените родители с дрехи боклуци. Не са оставили място, където да изпиеш бира на крак и да се изгубиш в мислите си.

Някъде тук завършва пътя ми. Назад няма нищо, а напред – повторение.

От Иво Попиванов

Още от поредицата:

Една добра улица в един лош град

Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“

Улиците на София: Да се застреляш на „Ангел Кънчев“

Един коментар

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*