Сърце I и II

Сърце I и II

Сърце I

oт Милен Маринов

Светлината блестеше в очите ми. Пречеше ми да виждам медицинската сестра, която затягаше каишките около ръцете и краката ми.

Треперех.

Всички носеха маски.

Някои и от онези, големите очила. Като дъна на буркани, облепени с изолирбанд. Плашещи очила. Имаше нещо нечовешко в тях.

„Болно е сърцето ти“- каза медицинската сестра. Гласът и беше хладен, равномерен.

„Е, сега ще ти дадем ново“.

Може би това беше някаква форма на успокоение.

„Подгответе го за операция“. Глас някъде отляво, група силуети, очила и болнични престилки.

„Неискам“

„Страх ме е“

„Не“

Дебели илги се забиха в мен.

„Включете му системата за изкуствено кръвообращение“

Навсякъде шурна кръв.

Усетих я как изтича.

Виждах всичко като в мъгла.

Отстрани.

Не болеше.

Видях как разтвориха със хрущене гръдния ми кош и го извадиха.

Сърцето ми.

Мокра, кървава дрипа.

Пльоснато като умиращ октопод, в жалката си локва от кръв в легена на медицинската сестра.

Туп.
Туп.
Последна конвулсия.

Раздрано, болно сърце.

Видях как носят новото, онова другото сърце, което трябваше да стане мое.

Стените му бяха твърди и гладки.

Веше алено. Като изгрев. Или домат на село.

С къси чуканчета на вени и аорти.

„Това сърце е по-малко от моето, не виждате ли?“, крещях, но нямах глас.

„Това сърце организмът ми няма да го приеме“

„Не искам, чувате ли, не искам“

Пред мен беше разкъсаното кърваво нещо туптяло някога в гърдите ми. Рязко се виждаха резките, пукнатини в целостта, които щяха да го накарат да се пръсне.

Дупчици, по-скоро трапчинки. Резки. Дефекти.

Натрупана болка.

Но беше мое.

Голямо, тъмно и кърваво. Болно и мое.

Онова, другото беше чуждо. Твърдо и лъскаво. Здраво, но чуждо.

Крещях без глас.

Събудих се плачейки.

Сърце II

Знаех, че няма да издържи. Новото сърце. Коравото. „Сърце на боец“, както казваха те.

То бе твърде кораво. Твърде твърдо. Като стомана. Като викингски меч, роден от пламъците на северните наковални да троши щитове и да пронизва чужди гърди.

Новото сърце прониза само себе си.

Не знам, може би е имало дефект от самото начало. Някоя миниатюрна цепнатина, вероятно само няколко микрона, която лекарите не са могли да засекат. Дори със ЯМР. Дори с най-модерната техника.

С годините тази цепнатина се разширяваше. Докато един ден не се превърна в диря, в огромна, зейнала бездна, от която животът ми отново изтичаше.

Този път нямаше значение.

Бях получил своите допълнителни години. На моменти смятани за добри, на моменти смятани за лоши. Животът е така- винаги с две лица: бяло и черни зърно, щастие и скръб. Лошото на черните зърна е, че те са твърде тежки. Понякога те търде натежават и прокъсват торбата, кято ги държи.

Така е и с хората- чупят се. И бродят осакатени по майката земя.

Аз не се счупих. Счупи се само сърцето ми. Новото сърце. Твърдото. Коравото.

И ето ме отново на операционната маса, лежа и чакам за трансплантация.

Лекарите, бели неонови ангели в своите операционни костюми, се суетят около мен, шепнат , подават си стоманени инструменти. Сестрите тихо плачат, скрили се зад колони и фикуси, откъдето предат нишките на хиляди съдби.

Слепи и изгубени.

Чакам да видя новото сърце. Най-новото. Помня как моето, първото изглеждаше като кървава дрипа в сребърния поднос, когато го отнесоха. Помня, как следващото беше твърдо и гладкостенно. Сега чакам третото.

И ето идва главният лекар.

Тържествена е походката му. Бавни са стъпките му. Това е мигът на неговия триумф.

Може би и на моят?

Сърцето е под стоманен похлупак. Болница е. Тук всичко трябва да е чисто и стерилно.

Лекарят бавно се приближава и маха похлупака, но под него има само мрак.

Маската пада и под лекарското кепе виждам само озъбения череп на Смъртта.