Самюъл Бекет: Арените на Лутеция

Самюъл Бекет: Арените на Лутеция

Оттам където сме седнали над стъпалата
аз ни виждам да влизаме откъм Рю дез Арен
да се колебаем, да гледаме във въздуха,
после тежко
да идваме към нас през тъмния пясък,
все по-грозни, грозни като другите,
но неми. Едно малко зелено куче
влиза тичайки откъм Рю Монж,
тя се спира, следва го с поглед,
то пресича арената, изчезва
зад бюста на учения Габриел дьо Мортийе.
Тя се обръща, аз съм заминал, изкачвам сам
селските стъпала, докосвам с лявата си ръка
селската рампа, тя е от бетон. Тя се колебае,
прави крачка към изхода на Рю Монж,
после ме следва.
Потръпвам, това съм аз, който ме настига,
ето че сега гледам с други очи
пясъка, локвите вода под ситния дъжд,
малко момиче влачещо след себе си обръч,
двойка, може би влюбени, ръка за ръка,
празните стъпала, високите къщи, небето
което ни осветява твърде късно.
Обръщам се, учуден съм,
че намирам там нейното тъжно лице.

Из „Кокалите на Ехото“

Превод: Росица Пиронска

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*