Румен Павлов: Дълбоководният гмуркач

Румен Павлов: Дълбоководният гмуркач

Често ме спират на улицата, за да ме питат какво се случи с дълбоководния гмуркач. Отначало се правех, че не съм чул въпроса и подминавах. След това не знам защо започнах да кимам на любопитните, а вече спирам и разказвам подробно историята на гмуркача.

Реших, че е ненужно да укорявам директно хорската жажда за сензации, а е по-добре да я поставям под въпрос с този разказ.

Да си представим, че ме спрете на улицата и ме попитате „Извинете, нали вие дружахте с дълбоководния гмуркач? Знаете ли какво стана с него след онзи случай?”.

Тогава ще ви кажа дословно следното:

„Точно така, бяхме добри приятели с дълбоководния гмуркач. Вярвам, че интересът Ви към него е подбуден от най-добри чувства.”

Вие естествено ще потвърдите това.

„Щом е така” – ще продължа – „с удоволствие ще Ви разкажа какво стана с него след онзи случай.”

„Гмуркачът се завърна в селската си къща с няколко златни монети – единственото, което му остана, след като всичко беше приключило. Стегна къщата, градината, успя да изпрати подарък на последния оцелял от Първата световна, някъде в Западна Австралия. Твърдо беше решил, че никога повече няма да се гмурка. Когато го питах какво ще прави, ми отговаряше „Ще живея”.

Но как ще живееш без да правиш това, което умееш най-добре и което обичаш най-много?

„Според теб няма ли как да се живее въпреки всичко?”

Има, но това не е живот.

„А какво е?”

Съществуване.

„Каква е разликата?”

Във второто смисълът е изчезнал.

„Какво е смисъл?”

За теб е гмуркането.

„Значи мога да живея и без смисъл”.

С тази престорена наивност отговаряше на всичките ми въпроси. Тогава преставах да споря и заговаряхме общи приказки – за климата на село, за най-доброто време, в което трябва да се садят доматите, за нуждата от петел в курника, за ориентацията по слънцето и прочие неангажиращи теми. Нямаше и помен от старите ни философски диалози, които той твърдеше, че обмисля основно под водата и върху които аз размишлявах предимно по време на скоковете ми с парашут.

Колкото и добър приятел да ви е някой, в момента, в който изчезне и последният ви общ интерес, се превръщате в познати, застанали от двете страни на носталгията.

Това настъпи с времето и между мен и гмуркача.

Той беше пречупен, а аз не проумявах какво би могло да се е случило тогава, за да се стигне до тук. Когато все още се срещахме, виждах, че и най-далечните намеци по темата му причиняваха болка, затова спрях да ги правя. Докато не се случи следното.

Отивах към къщата на гмуркача, за да му дам няколко забравени медала, които бяха останали у мен още по времето, когато ходехме заедно на островните въздушно-водни игри. Портата беше открехната. Влязох в двора и тръгнах към къщата.

Зад последния ред домати в спретнатата градина седеше на малък дървен стол, само по шорти и треперещ, с наведена глава, някогашният шампион по гмуркане, който едно време можеше да издържи без въздух под водата близо десет минути. Той изобщо не разбра, че има някой до него. Продължаваше да брои мравки – нещо, което забелязах, когато вече бях до главата му.

– Шампионе? – казах тихо, за да не го стресна.

Той обърна главата си към мен и аз паднах назад в лехите с домати. Усещах, че съм на границата между реалността, съня и нещо трето, което все още не мога да определя, но вероятно беше породено от намирането на мястото в тази леха. Знаех, че лежа в градина, но не и коя, знаех, че бях видял лице без очи, но не и чие, знаех, че това лице броеше мравки, но не и как.

Видях как това лице се гмурка дълбоко, дълбоко, все по-дълбоко, но само лицето, без тялото, едно лице без очи, което с издути бузи и щипка на носа се спускаше към абсолютния мрак.

Най-страшното беше съвършеното спокойствие, с което уродливата глава извършваше всичко това.

В този момент бях убеден, че съм пред телевизор и даже посегнах да сменя канала, но за мой ужас не открих ръцете си, погледнах надолу, където краката ми бяха изчезнали. Изведнъж телевизионният екран се смени с огледало, в което много ясно видях самотното си лице, само че очите липсваха.

В гърлото ми се надигна горчилка и преди да успея да се запитам как така се виждах с двете празни кухини, се свестих от някакво гъделичкане по врата и бузите. Отворих очи, видях, че целият съм в мравки, погледнах към дървеното столче, но то беше празно. Влязох в къщата – вратата беше отключена. Гмуркачът го нямаше. Върху студената печка беше оставена бележка.”

Тук със сигурност ще ме попитате „Какво пишеше?” Тъй като най-вероятно досега сте ме слушали внимателно, ще възнаградя благоприличието ви, като ви разкрия съдържанието на бележката. На нея беше написано следното четиристишие:

„По въздух и вода течението ще те разлюлее,
ще те подплаши пак към мечата бърлога,
ако на всяка крачка не можеш да се смееш,
прати ми вест и ще помогна, ако мога”

Дотук с историята за дълбоководния гмуркач. Благодаря за вниманието.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*