РИМ НА АРИСТОКРАТИТЕ

РИМ НА АРИСТОКРАТИТЕ

От Емил Първанов

Скандалът беше чутовен!
Кълна се, по-емоционално преживяване аз в живота си не съм имал.
Онова дето сте го гледали из популярните италиански филми за ревнивите съпруги от „Ботуша“ е захаросана история в сравнение с истинските мащаби на събитието.

Но…нека всичко е по реда си.

Случи се една красива пролет насред Рим. Рим е красив град. Вечният град, както го зоват жителите му, пък и много други. Бяхме седнали с една чешка девойка в красива мансарда с южно изложение и отпивахме лимонада с джин, когато тя се появи. Нямаше нищо уличаващо освен мократа коса на момичето, разхвърляната спалня и колцина влажни хавлии. Върви го обяснявай на ревнива сицилианка, появила се изневиделица с единственото намерение да хване съпруга си в изневяра. Имах чувството, че всичко е репетирала преди това. От крясъците и трошенето на де що керамична посуда докопа до отривистия замах, с който изхвърли сака с дрехите ми от балкона.

Останах в неделя следобяд насред Рим и сак пълен с мръсни дрехи в ръце. Е, имах някакви успокоителни средства в една дебитна и известна само на мен карта.

„А сега накъде?“ – имаше един такъв български филм.

Ми как накъде – към някоя черква. В Рим дал Бог черкви. От всичките си избрах българската. Тази не е точно в Рим, но пък е твърде наблизо. Ситуирана е в Кампо Ди Карне. Там не ми беше много трудно да убедя владиката монсеньор Антонио Де Роса да ме приюти. Помогнаха ми дипломата, която се оказа сред багажа, познанията ми по италиански и румънски езици. И ето оказах се с работа по специалността – в неделя помагах на владиката да отслужи василевата литургия по Чайковски, но на италиански език. Черквата макар и под юрисдикцията на нашата БПЦ се посещаваше предимно от румънци. Защо така – хабер си нямам. А и да имам не ми се ще да го споделя тук. Другото ми задължение срещу подслон и храна беше да поливам градината всяка вечер.

Има-няма 700 кв.м и то при наличие на пръскачки – нищо работа. До тук добре, ядене и покрив бързо подсигурих. Ами пари за цигари, пиячка и други удоволствия. Пак извадих късмет. Цяла Италия трескаво се подготвяше за посрещане на Милениума. Реновираха се почти всички сгради. Пътища се строяха, паркове и градинки се преобразяваха – абе с две думи работа имаше. Цаних се бояджия заедно с един румънец. Някакъв италианец ни нае. Този последният беше ебаси пича. Казваше се Ливио Волло – бивш барабанист в състава „Пух“, бивш наркоман, бивш богаташ, бивш сицилианец, бивш член на някаква много лоша престъпна група, бивш съпруг и бивш художник. То в италианския език думата бояджия не съществува. Просто нямат такава дума. Там всичките бояджии са pittore. Демек всичко е художник. Няма такова нещо като бояджия. Е то затова и италианците грозни неща не умеят да правят. Всеки майстор е някакъв изящен приложник.

И така животът ми на Апенините коренно се е промени. От среднозаможен буржоа в Рим за по-малко от седмица станах пролетарии и то загубеняк такъв. Денем боядисвах високи фасади и покриви, вечер поливах красиви черковни градини. Събота получавах заплата, сетне ходех на плаж и кръчма, а в неделя сутрин дърпах религиозни трели из старинния храм. Получаваше ми се живота. И гадже дори завъдих. Ех….не беше чехкинята, заради която преживях сицилианския тайфун на вече бившата, но се ядваше.

Нашенка от Сливен.

От тези дето уж гледат стари хора. Разбирахме се с нея. Имаше лунички и правеше невероятно фелацио. Та поизправих аз гребена и взех да се ослушвам. Ливио явно беше добър художник , защото го търсеха навсякъде за оформяне на фасади. Бе този човек беше затрупан с таланти и Божия благодат, но страдаше от тотално отсъствие на какъвто и да е житейски прагматизъм. Външно приличаше много на Ален Делон и говореше с ужасен сицилиански акцент. Спогодихме се с него. Добре плащаше човекът, а аз нямах нищо против дамата от Сливен да „се грижи и за неговата стара майка“. Освен всичко този пълен с енергия и идеи човек можеше за минути да намери най-добрия хашиш на полуострова и то на ужасно приемлива цена. Абе пич отвсякъде. И със сливналийката май му се получи добре. Тази си тъчеше на няколко стана. Имаше мъж и абитуриент из сливенско та се стараеше момата. В нейно отсъствие обсъждахме уменията й. Абе с две думи станахме приятели с шефа. Аз се обзаведох с един „Ягуар“ на старо и взех да пазаря работа и обекти от негово име. Поръчките заваляха, и хора взеха да липсват. Има работа, а няма кой да я върши. При това добре платена работа. Добре, че тръгна албанската криза, та се появиха и те. И такааааа в един слънчев юнски ден в един кабинет с черни монахини и няколко падрета аз успях срещу много добра сума да договоря цветовото реновиране на католическия колеж „Санта Мария Ди Калкута“. Голяма поръчка за добри пари. Бях вече нещо като шеф. Ливио само одобряваше и всичко минаваше през неговата фирма. Шеф шеф, но в Италия шефовете най-много работят. Поради тази причина решихме с онзи румънец да поемем боядисването или нека го наречем рисуването на покрива. Там е най-горещо и е опасно. За който не познава Рим ще поясня, че католическият колеж „Санта Мария Ди Калкута“ се намира точно срещу Големия Цирк. Известен е по цял свят като Circus Maximus на латински или Circo Massimo на италиански. Изговаря се Чирко Масимо по нашенски. Виждах го целият от покрива на колежа. Великолепна постройка. Дострояван и реновиран от много императори. В продължение на цяло хилядолетие там всекидневно нещо се е случвало. Това е мястото в света, където са загинали най-много хора на единица площ. Било в състезания с колесници, било при гладиаторски битки, било при извършване на показни съдебни екзекуции. Самият цирк е разположен в една долина между хълмовете Палатин и Авентин. Съоръжение, снабдено със собствена хидроинсталация, отдушници на помещенията за животни – вивариуми, както и акведукти пълнили арената му с морска вода при симулация на морски битки. А пък тази вода сетне се оттичала, арената оставала суха, както и помещенията под нея.

Гениално, нали?

На малцина е известно, че по времето на Траян, който добавя още 5000 места и разширява императорската ложа, главният архитект на цирка, както и на Рим, е бил сириец. Впрочем много от акведуктите, и пътищата на Империята са проектирани и строени от чужденци. Сириец е проектантът на онези прословути къпални на Каракла, които баща му Север леко недолюбвал, но с удоволствие ползвал, когато никой не го наблюдавал и се навъртали сирийски девойки наоколо. Форумът на Траян също е сирийска измишльотина. Стоях на покрива, боядисвах, гледах цирка и си мислех разни мои си неща. Присетих се за Квинтилиан и неговите писания за хората, прииждащи в Рим. За освободените роби и задушаваща се от тях аристокрация. И така няколко дни на покрива с четка в ръка срещу Чирко Масимо. Всичкото до онзи прословут 29 – ти юни, заради който седнах да го пиша това.

Беше сряда.

Ден като ден. Запалих „Ягуара“ в Кампо Ди Карне и отидох в Априля да взема румънеца. По пътя ядохме сладолед, пихме кафе ристрето в колата и така стигнахме до Рим. Нямаше много движение. Почти никакво движение нямаше, а пътят ни минаваше покрай такива места като Ди Треви и Ватикана. Не ни направи впечатление. Решихме, че сме късметлии и сме уцелили слаб трафик. Абе то трафикът си беше направо никакъв. Ние и още някой заблуден като нас. Когато пристигнахме – обектът заключен. Никакви коли на паркинга, а и хора никакви наоколо. Няма кого да попиташ какво се случва. Разходихме се пообъркани нагоре надолу и една забързана монахиня ни обясни, че днес е празникът на Рим. По нашенски си е Петровден, но съвсем бях изключил, че това е и празник на Стария Град.

Е в Рим сме.

Макар и пуст, Рим си е Рим. Мнозина си мислят, че името на града иде от онзи Рем, дето с брат му били отгледани от вълчица. Е не е така. Идва от едно старо латинско Rumen – древното име на река Тибър. Преведено е от глагола ruo – „тека“, или Рим означава „град на реката“.

Рим.

Градът с вековна история и хиляди хора, стичащи се от цял свят към него.

„Всички пътища водят към Рим“ – гласи една стара поговорка. Така е било някога. Пътищата на империята тръгвали от Града към всички точки на Европа и света. Вечният град приютил в себе си хиляди националности, етноси и религии. Огромен още от древността.

Градове като Лондон и Париж са построени от Траян много по-късно и по подобие на Рим. До река и върху място, което да привлича много хора. Да прииждат хората натам. Да ги привлича мястото.

Срещнахме по пътя си няколко възрастни двойки. Поседнахме и поговорихме с колцина от тях. Хората любезни обичат си града и разказват ли, разказват. Отворим ли дума за Париж до един възкликват:“ Parirgi e bellisima, Roma e piu bella“ –„ Париж е най-красив, Рим е по-хубав.“

И всичките до един протягат ръка, посочват наоколо и с въздишка упоменават: „Triste e la cita senza persone. Sembra un cimitero. – Тъжен е града без хора! Прилича на гробище!“

Всичките!!!

Стари римляни и кореняци. Осъзнали го тези от Вечния град, че хората правят мястото. Те са важни. Всеки дошъл с мечтите си, понесъл в душата си идеи, кътащ морала, религията, привичките и спомените си.

Още в древни времена мъдри люде се заели да строят там където ще идват и прииждат хора. Вярно с тях идват, пороци и вредни привички, но нали за това са аристокрацията и велможите. Да махнат и потушат лошото, сетне да попият и развият доброто.
Вървях из пустия град замислен. Виж ги – мъдри хора. Не са се капсулирали – търсели са други хора. Различни и от различни места. Приютявали ги и от всеки вземали по нещо хубаво. Лошото се стараели да премахнат.

И ето го Рим.

Ето ги и Париж, Лондон, Ню Йорк. Ето я и Прага, Дубровник, Лисабон, Барселона и Мадрид. Прав е бил стария Квинтилиан за робите, задушената аристокрация и новите по-добри порядки именно заради тях. Прав е бил и Спартак. Макар и вече свободен, той не потърсил самотната свобода. Тръгнал е да се връща при хората в Рим.

Хората правят мястото. Независимо какви са, те трябва да прииждат, за да е живо мястото и да се разраства. Спрат ли да идват хората и мястото умира.

А ние.

Ние се радваме, че София е празна и няма хора по празниците. Искат дори бариери някои да слагат. Че видите ли тези да не се връщали и да останел града им тих и спокоен.

Колко назадничаво, дребнаво и еснафско. Идват хора с труда си и уменията си в града, където живееш, а ти да ги гониш. Били селяни с лоши обноски и дишали някому въздуха или пък го замърсявали.

Ако не бяха тези сирийци, владеели свещената геометрия, Рим дали би бил същия сега? Ако африканците не бяха донесли красотата на изкуствата си в този град, щеше ли той да е толкова изящен? Ако Римляните и Парижаните са мислили и разсъждавали както колцина нашенци именували се „жълтопаветни кореняци“ – дали Рим, Париж и Лондон биха били такива?
Ксенофобският страх, омразата и дребнодушието унищожават първо човека, а сетне и мястото му.

Превръща се в гробище!

Хората са тези дето правят мястото а не паветата, парковете и паркингите.
„КОЛКО Е ТЪЖЕН РИМ БЕЗ ХОРА“!
УМНИ ДУМИ НА ШИРОКОСКРОЕНИ, ДАЛНОВИДНИ И МЪДРИ ХОРА!

Хапнахме с Румънеца още по един сладолед и си тръгнахме.
Извън Рим животът си течеше нормално. Хора, автомобили, глъч и забързаност.
Всеки забързал се подир грижите си, а в душата с надеждите си.
Хора.
Всичките с вик поели въздух и до един с издихание ще си отидат.
Хора. Много хора, а не мъртвило.
И там сред многото хора в цялата тази цветна шетня има пасторалност!
Ей Богу има я!
Господи, само ние ли не го умеем!
Само ние ли мечтаем за безлюдие и търсим покоя на гробищата!
Само нас ли ни е страх от другите хора и сме изпепелили до пустинност душите си!

КОЛКО БИЛА ТИХА СТОЛИЦАТА БЕЗ СЕЛЯНИТЕ!
ГРОБИЩЕ!
СКОВАНО МЯСТО НА ПРОКЪЛНАТИ САМОТНИ ДУШИ!